Желанията на Силвърсмит

— Не ставай глупав — възмути се Магинис. — Ние сме много доволни от теб.

Силвърсмит поглади брокатения си шал.

— Все пак има някакъв номер, нали? — каза той.

В течение на още един месец му бяха изпълнени четиринадесет желания. Силвърсмит и Магинис бяха седнали в шезлонги върху широката ливада на имението на Силвърсмит в Жуан-ле-Пен на френската Ривиера. Един цигулков квартет свиреше тихо зад гърба им. Силвърсмит отпиваше от една „Негрони“. Магинис, доста по-окосмен от обикновено, преглъщаше уиски със сода.

— Е, може да го наречеш „номер“ — съгласи се Магинис. — Но не е онова, което си мислиш.

— А какво е?

— Знаеш, че не мога да ти кажа.

— Няма ли все пак да ми вземеш душата и да ме изпратиш в ада?

Магинис избухна в силен смях.

— Точно това — заговори той през смях — е последното, от което би трябвало да се страхуваш. Извини ме сега. Имам среща в Дамаск за онзи арабски жребец, който искаше. Между другото, тази седмица получаваш премия от още пет желания.

Два месеца по-късно, след като бе освободил танцьорките, Силвърсмит лежеше мрачно замислен, сам, в леглото с императорски размери в осемнадесетстайния си апартамент в Рим. Вече бе получил двадесет и седем осъществени желания и не можеше да измисли нещо, което би могъл да поиска. Пък и освен това не беше щастлив.

Силвърсмит въздъхна и посегна за чашата, която винаги стоеше на нощното му шкафче, пълна с минерална вода, доставена от „Гросинджър“. Чашата беше празна.

— Десет прислужника и не могат да поддържат една глупава чаша пълна — промърмори той. Стана от леглото, пресече стаята и натисна звънеца за прислугата. После се върна в леглото. Минаха три минути и тридесет и осем секунди според ролекса му, изработен от масивен кехлибар, докато вторият помощник на иконома влетя в стаята.

Силвърсмит показа чашата. Очите на помощник-иконома се ококориха и той зяпна.

— Празна! — възкликна той. — Но аз изрично наредих на помощник-камериерката…

— По дяволите извиненията — каза Силвърсмит. — Някои хора ще трябва да се задействат или иначе ще хвърчат глави.

— Да, сър! — каза помощникът. Той се завтече към вградения в стената хладилник до леглото на Силвърсмит, отвори го и извади бутилка минерална вода. Постави шишето върху поднос, взе снежнобяла салфетка, прегъна я но дължина и я прехвърли през ръката си. После избра една изстудена чаша от хладилника, огледа я за петънца, смени я с друга и избърса ръба със салфетката.

— Хайде стига си се мотал, стига си се мотал — заплашително произнесе Силвърсмит.

Вторият помощник на иконома бързо уви салфетката около бутилката с минерална вода и наля в чашата толкова опитно, че не разля и капчица. Той върна бутилката в хладилника и подаде чашата на Силвърсмит. Общо загубено време — дванадесет минути и четиридесет и три секунди.

Силвърсмит лежеше в леглото и отпиваше от минералната вода, потънал в дълбоки мисли относно малките вероятности за постигане на щастие и измамността на удовлетворението. Въпреки че можеше да получи всичко на света, или точно заради това, той изпитваше досада и то от седмици наред. Изглеждаше му дяволски нечестно да може да получи всичко, което си пожелае, но да не може да му се наслаждава.

Като се замислеше, се оказваше, че животът е едно разочарование и най-доброто, което може да предложи, никога не е толкова добро. Печената патица никога не бе толкова крехка, колкото я описваха, водата в плувния басейн винаги бе с една идея по-топла или по-студена отколкото трябва.

Колко измамно бе намирането на истински доброто! За десет долара човек може да получи една достатъчно хубава говежда пържола. За сто долара, може да се намери наистина чудесно телешко филе, а за хиляда долара може да се снабдиш с кило телешко от Кобе, отраснало под внимателните грижи и масажи на благословени девици, заедно с готвач, който да ти го приготви. И то би било наистина много вкусно. Но не чак толкова, че да си заслужава хилядата долара. Колкото повече плащаш, толкова по-трудно се приближаваш до квинтесенцията на онова телешко, което вкусват ангелите, когато Господ дава годишен банкет за служителите си.

Или по отношение на жените. Силвърсмит бе притежавал някои от най-замайващите същества, които можеше да му предложи тази планета. Поотделно или заедно. Но дори и това не се оказа нещо, за което си заслужаваше да си спомня. Апетитът му към подобни неща изчезна твърде бързо в непрекъснатия поток от пикантно облечена плът, която му осигуряваше Магинис и електрическата искра от непознатата женска плът се бе превърнала в абразив — шкурка от твърде много личности (всяка търсеща близостта), която изтъркваше все по-намаляващото желание на Силвърсмит.

Той бе минал през няколко харема, но личностите в тях бяха така еднакви в паметта му, както фунийките на всеки от сладоледите, които бе изял като малък. Той едва си спомняше победителката „Мис Вселена“ с мириса от пурата на шефа на журито в чистата й светлокестенява коса. Имаше и една инструкторка по гмуркане от остров Сий, Джорджия, която непрестанно дъвчеше дъвка, облечена във възхитителен черен неопренов костюм, която направи и пукна един розов захарен балон от дъвката си в момента на моментите. Но останалите минаваха през паметта му като спомен за комична поредица от потни бедра и хихикащи устни, изкуствени усмивки, измамни стенания и театрални пози. И всичкото това, придружено от тежкия ритъм на най-старото физическо упражнение на света.

Най-доброто от всички бяха три камбоджански храмови танцьорки — кафяви същества с блестящи очи и развени черни коси, с фини и стройни крака и малки, твърди като сливи гърди. Но и те не го забавляваха дълго. Бе ги задържал обаче, за да играят вечер с него на бридж.

Той отпи отново от минералната вода и установи, че чашата отново е празна. Стана сърдито от леглото и пресече стаята към звънеца за прислугата. Пръста му се насочи към бутона…

И точно в този миг прозрението дойде като светлината на милионватова крушка в главата му.

И той разбра какво трябва да направи.

На Магинис му бяха необходими десет дни, за да открие Силвърсмит в едни полусрутен хотел на ъгъла на Десето авеню и 41-ва улица в Ню Йорк. Магинис почука веднъж и влезе. Стаята бе опушена, с боядисани в отровно зелено стени. Миризмата на стотици видове инсектициди се смесваше с мириса на хиляди поколения хлебарки. Силвърсмит седеше върху метално легло, покрито с мръснозелено одеяло. Той решаваше кръстословица. Кимна весело на Магинис.

— Е, добре — заяви Магинис. — Ако ти е минало желанието за беднотия, аз имам нещо за теб. Желания номер 43 и 44, плюс толкова от 45, колкото успях да събера. В коя от къщите ти искаш да ги доставя?

— Не ги искам — каза Силвърсмит.

— Какво?

— Не ги искам.

Магинис запали цигара. Той издуха дима замислено.

— Силвърсмит ли виждам пред себе си? — попита той. — Известният аскет, добре познатия стоик, таоисткия философ, живия Буда? Никаква привързаност към материалното. Това е някакъв нов номер, така ли е, Силвърсмит? Повярвай, скъпи, никога няма да ме излъжеш. Изпитваш типичната за всички богаташи досада, която ще трае няколко седмици или месеци. Но после идва денят, когато от третокачествения ориз ти се повдига и грубата риза търка кожата ти по-неприятно от обикновено. Това бързо ти вкарва ума в главата и веднага пожелаваш яйца по бенедиктински и вино „Сарди“, и заявяваш на приятелите си, че си натрупал поучителен опит.

— Може би си прав — каза Силвърсмит.

— Тогава защо ме караш да ти стоя диван-чапраз? Ти просто си преял и сега те върти стомаха. Трябва ти малко почивка. Позволи ми да ти препоръчам едно много красиво курортно местенце върху южния склон на Килиманджаро…