Къде? Вече май почти не го интересуваше. Той движеше изгорялото си от слънцето обезводнено тяло. Спря веднъж, за да стреля, когато вълците се приближиха твърде много.
Оставаха му четири куршума.
Трябваше да стреля отново, когато каниите станаха твърде нетърпеливи и започнаха да се спускат над главата му. Изстрелът беше сполучлив. Проникна в ятото и свали две наведнъж. Това даде на вълците възможност да се сдавят за плячката. Морисън продължи да пълзи слепешком.
И се търкулна от върха на малък хълм.
Не беше сериозно падане, но револверът изхвръкна от ръката му. Преди още да го открие, вълците се нахвърлиха отгоре му. И само алчността им спаси Морисън. Докато те се биеха върху него, той се изтърколи встрани и намери револвера си. Два изстрела разпръснаха глутницата. Сега му оставаше един куршум.
Трябваше да го запази за себе си, защото бе твърде изморен, за да продължи напред. Той се изправи на колене. Тук следите бяха изключително богати. Фантастично богати. Някъде наблизо…
— Ей, проклет да съм… — изрече Морисън.
Стените на малката клисура, където бе паднал, блестяха от чисто злато.
Той вдигна едно отчупено парченце. Дори и в необработен вид можеше да се види дълбокия, светъл, златен блясък, ярко червените и пурпурни ивици, проникнали надълбоко в златния къс.
— Провери — каза си Морисън. — Никакви фалшиви тревоги, никакви привидения, никакви необуздани мечти. Провери.
Той отчупи парченце скала с дръжката на пистолета. И то приличаше на самородно злато. Той извади комплекта за изследване и капна няколко капки от белия разтвор върху скалата. Разтворът се разпени и позеленя.
— Съвсем истинско самородно злато — каза Морисън, като оглеждаше блестящите скали около себе си. — Хей, аз съм богат!
Той извади телефона си. С треперещи пръсти набра номера на Крендъл.
— Макс! — извика Морисън. — Намерих го! Намерих находището!
— Аз не се казвам Макс — каза един глас.
— Ъ?
— Името ми е Бояр — каза мъжът.
Видеоекранът се избистри и Морисън видя един слаб мъж с жълтеникаво лице и с тънки мустаци.
— Извинете, господин Бояр — каза Морисън. — Трябва да съм набрал погрешен номер. Търсех…
— Няма значение кого сте търсел — заяви господин Бояр. — Аз съм районният инспектор на венерианската телефонна компания. Вие не сте си плащали сметката от два месеца.
— Сега мога да я платя — ухили му се Морисън.
— Чудесно — отвърна господин Бояр. — Щом го направите, ще възстановим обслужването.
Екранът започна да избледнява.
— Чакай! — извика Морисън. — Мога да платя веднага, щом стигна до службата ви. Но сега трябва да се обадя на един човек. Само един разговор, за да мога…
— Няма начин — отвърна твърдо господин Бояр. —
— Парите са тук, при мен! — развика се Морисън. — Тук, в ръцете ми!
Бояр се замисли.
— Е, необичайно е, но предполагам, че бихме могли да изпратим куриер-робот, ако сте готов да платите разходите.
— Готов съм!
— Хммм. Нередно е, но бих казал, че… Къде са парите?
— Тук — каза Морисън — Разпознавате го, нали? Това е самородно злато!
— Писнало ми е от вашите златотърсачески номера. Все си мислите, че можете да ни излъжете. Хващате шепа камъчета и…
— Но това е истинско самородно злато! Не виждате ли?
— Аз съм инспектор — заяви господин Бояр. — Не съм бижутер. Не бих могъл да различа злато от пиринч.
Екранът потъмня.
Морисън лудо започна да набира оператора. Но нямаше нищо. Даже и сигнал. Телефонът му беше изключен.
Той го остави на земята и се замисли. Тясната клисура, в която бе паднал се простираше на около двадесет метра направо, а после завиваше наляво. По стъпаловидните стени не се виждаше пещера, нито някакво друго място, където би могъл да се скрие и да си направи барикада.
Чу движение зад себе си. Извърна се и видя един едър стар вълк, готов за скок. Без да се колебае нито миг, Морисън стреля и пръсна главата на звяра.
— По дяволите — промърмори той. — Щях да запазя този куршум за себе си.
Изстрелът му даде миг покой. Той хукна по клисурата, търсейки изход встрани. Златото блестеше в очите му и хвърляше червеникави отблясъци. А вълците го гонеха по петите.
Тогава Морисън спря. Пред него извивката на клисурата завършваше с отвесна стена.
Той опря гръб в нея и хвана пистолета за дулото. Вълците спряха на метър и половина от него и се събраха, за да нападнат. Бяха десет или дванадесет и запушиха тясната клисура с телата си. Отгоре каниите кръжаха и чакаха своя ред.
В този момент Морисън чу пукащия звук на портирането. Над главите на вълците се появи вихър и те набързо отстъпиха.
— Тъкмо навреме — каза Морисън.
— Навреме за какво? — попита пощаджията Уилиямс 4.
Роботът се измъкна от вихъра и се огледа.
— Е, млади човече — каза той. — Добре си се нагласил. Нали те предупреждавах? Не те ли посъветвах да се върнеш? Виж сега какво става!
— Беше напълно прав — съгласи се Морисън. — Какво ми изпраща Макс Крендъл?
— Макс Крендъл не ти изпраща и не би могъл да ти изпрати нищо.
— Тогава защо си тук?
— Защото днес имаш рожден ден — каза Уилиямс 4. — Ние в Пощата винаги осигуряваме специално обслужване на рождениците. Ето.
Уилиямс 4 му подаде пачка писма и поздравителни картички от Джейни, лелите, чичовците и братовчедите от Земята.
— Имаше още нещо тук — говореше Уилиямс 4, докато бъркаше из чувала си. —
Той подаде на Морисън малък пакет.
Морисън бързо разкъса обвивката. Беше подарък за рождения ден от леля Мина от Ню Джърси. Той го отвори. Беше голяма кутия със солени карамели направо от Атлантик сити.
— Казвали са ми, че било голям деликатес — каза Уилиямс 4, който надничаше през рамото му. — Но при тези обстоятелства не е твърде полезен. Е, млади човече, никак не обичам да виждам как някой умира на рождения си ден. Най-доброто, което мога да ти пожелая, е бързо и безболезнено оттегляне от живота.
Роботът тръгна към отвора на вихъра.
— Чакай! — извика Морисън. — Не можеш да ме изоставиш така! Не съм пил капка вода от няколко дни! И тези вълци…
— Знам — каза Уилиямс 4. — Да не мислиш, че ми е
— Тогава ми помогни.
— Не мога. Правилата на Пощите изрично и категорично го забраняват. Спомням си Абнър Лат, който ме молеше почти за същото през 97-а. Чак след три години екипът по погребенията го откри.
— Но ти имаш телефон за спешни случаи, нали? — попита Морисън.
— Да. Но мога да го използвам само при лична опасност.
