— А не можеш ли поне да занесеш едно писмо от мен? Препоръчано писмо?
— Разбира се, че мога — отвърна роботът-пощаджия. — Нали затова съм тук. Мога даже да ти услужа с молив и хартия.
Морисън взе молива и листа и се замисли. Ако напишеше сега на Макс препоръчано писмо, той ще получи писмото в рамките на няколко часа. Но колко ли време ще му трябва, за да събере малко пари и да му изпрати вода и амуниции? Ден? Два? Морисън трябваше да намери начин да изчака…
— Предполагам, че имаш марка — каза роботът.
— Нямам — отвърна Морисън. — Но ще купя от теб. Специална солидопоща.
— Прекрасно — каза роботът. — Тъкмо сме пуснали нова серия. Триъгълни. Струват по три долара.
— Чудесно. Струва си. Дай ми една.
— Възниква въпросът за плащането.
— Ето — каза Морисън и подаде на робота парче самородно злато, струващо сигурно поне хиляда долара.
Пощаджията огледа парчето и му го върна.
— Съжалявам, но мога да взема само налични.
— Но това струва повече от хиляда пощенски марки! — възмути се Морисън. — Това е самородно злато!
— Може — отвърна Уилиямс 4. — Но аз нямам в паметта си запис за оценяване. Пък и венерианската поща не работи на бартер. Трябва да ми дадеш три долара в банкноти или монети.
— Нямам.
— Много съжалявам — Уилиямс 4 се обърна да си ходи.
— Не можеш да ме оставиш така да умра!
— Мога и съм длъжен — отвърна тъжно роботът. — Аз съм само един робот, господин Морисън. Направен съм от хора и естествено притежавам някои от техните чувства. Така и трябва да бъде. Но също си имам и ограничения, които по своето естество са подобни на ограниченията, на които се подчиняват повечето хора на тази планета. И за разлика от хората, аз не мога да нарушавам тези си ограничения.
Роботът започна да се вмъква във вихъра. Морисън го гледаше безразлично, но видя глутницата зад него. Видя и мекия блясък на няколко милиона долара, идещ откъм златните стени на клисурата.
Нещо в него се скъса.
С нечленоразделен вик Морисън се хвърли и хвана краката на робота. Наполовина влязъл във вихъра на порта, Уилиямс 4 се заблъска и почти успя да се отърси от Морисън. Но златотърсачът го задържа с маниакална упоритост. Сантиметър по сантиметър, той го издърпа от вихъра, хвърли го на земята и го възседна.
— Пречиш на изпълнението на пощенските услуги — каза Уилиямс 4.
— И не само това ще направя — изръмжа Морисън. — Не се боя от смъртта. Тя беше част от залога. Но проклет да бъда, ако си позволя да умра петнадесет минути след като съм станал богат!
— Нямаш избор.
— Имам. Ще използвам този твой телефон за спешни случаи.
— Не може — каза Уилиямс 4. — Отказвам да го дам. А ти никога няма да можеш да го извадиш от мен без инструменти.
— Може и да си прав — изръмжа Морисън. — Обаче аз имам намерение да опитам. — Той измъкна празния револвер.
— Какво мислиш да правиш? — попита Уилиямс 4.
— Ще видя дали не мога да те направя на вторични суровини
— Прав си. Логично е — отвърна роботът. — Аз, естествено, нямам вградено чувство за самосъхранение. Но ако ми позволиш, ще ти напомня, че по този начин ти ще оставиш Венера без пощенски услуги. И много хора ще пострадат от тези твои действия.
— Надявам се да е така — заяви Морисън и вдигна револвера над главата си.
— Освен това — продължи роботът, — ти ще разрушиш държавна собственост. Това е сериозно престъпление.
Морисън се изсмя и спусна пистолета. Роботът бързо премести главата си и избегна удара. Опита да се измъкне, но стоте килограма на Морисън го притискаха сигурно към земята.
— Този път ще улуча — обеща Морисън и отново вдигна револвера.
— Стой! — възкликна Уилиямс 4. — Мой дълг е да опазвам държавната собственост, дори и когато тя представлява собственото ми тяло. Можете да използвате телефона ми, господин Морисън. Но не забравяйте, че това престъпление подлежи на присъда от не повече от десет и не по-малко от пет години затвор в Слънчевите тресавища.
— Дай ми телефона — каза Морисън.
Гръдният панел на робота се разтвори и оттам с бръмчене се появи един малък телефон. Морисън позвъни на Макс Крендъл и му обясни ситуацията.
— Разбирам, разбирам — каза Крендъл. — Добре, ще се опитам да открия Уилкис. Но не знам доколко ще се справя, Том. Работното време свърши. Повечето кантори са затворени…
— Накарай да ги отворят — каза Морисън. — Мога да им платя. И освен това измъкни от неприятностите Джим Римстаатър.
— Няма да бъде толкова просто. Ти още не си заявил правата си. Още не си доказал, че притежаваш наистина толкова средства.
— Погледни сам — каза Морисън и обърна телефона така, че Крендъл да види блестящите стени на клисурата.
— Изглежда истинско — отвърна Крендъл. — Но за съжаление не всичко, което блести е злато.
— Какво да правим тогава?
— Трябва да действаме постепенно. Аз ще ти портирам инспектора от Обществената служба. Той ще огледа находището ти, ще очертае границите и ще провери дали някой друг не го е заявил преди. Ти ще му дадеш парче злато, което той да вземе със себе си. Голямо парче.
— Че как да го отчупя? Аз нямам никакви инструменти.
— Ще трябва да намериш начин. Той ще донесе парчето за оценка. Ако е с достатъчно богато съдържание, всичко е наред.
— Ами ако не е?
— Може би е по-добре да не говорим сега за това — каза Крендъл. — Аз започвам да действам по този въпрос, Томи. Късмет!
Морисън изключи връзката. Той се изправи и вдигна робота на крака.
— През двадесет и трите ми години служба, за първи път някой заплашва живота на държавен пощенски служител — заяви Уилиямс 4. — Трябва да докладвам на полицията във Венерасборг, господин Морисън. Нямам друг избор.
— Знам — отвърна му Морисън. — Но предполагам, че от пет до десет години в Слънчевите тресавища е по-добре от смърт.
— Съмнявам се. И там нося поща. След около шест месеца сам ще можете да се уверите.
— Какво? — изненада се приятно Морисън.
— След шест месеца, когато завърша обиколката на планетата, за да доставя пощата, аз ще се върна във Венерасборг. Тогава ще съобщя за престъплението. Такова сериозно престъпление като вашето трябва да бъде докладвано лично. Но преди това трябва да си свърша работата. Да доставя всички пощенски пратки.
— Благодаря ти, Уилиямс. Не знам даже как…
— Аз само изпълнявам дълга си — каза роботът, докато се вмъкваше във вихъра. — Ако след шест месеца сте още на Венера, ще ви доставям пощата в затвора.
— Няма да съм тук — каза Морисън. — Сбогом, Уилиямс!
Роботът изчезна във вихъра на портинга. А после и самият вихър изчезна. Морисън остана сам в здрача на Венера. Откри една издатина от самородно злато, голяма колкото човешка глава. Той я заудря с приклада на револвера и във въздуха затанцуваха малки златни прашинки и отломки. След час револверът
