Среща на разуми

бъдат улучени с изстрели. Отгоре кръжеше райска птица и се спускаше над почистеното пространство като самолет, който извършва разузнавателен полет. Докато мъжете гледаха, плъховете започнаха да се придвижват напред със зигзагообразни движения.

— Стреляйте — извика Дрейк. — Но пестете патроните.

Мъжете започнаха да стрелят. Но им беше трудно да различават бързо движещите се плъхове по сивкаво-кафявата земя. Освен това към плъховете почти веднага се присъединиха крайбрежни раци. Бяха почти дузина. Те се придвижваха неусетно, когато никой не ги гледаше, а после замръзваха неподвижни върху земята.

Забелязаха Икинс да се появява в края на джунглата.

— Нещастен предател — каза Кейбъл и вдигна пушката си.

Соренсън удари с ръка дулото на пушката му и го отклони.

— Недей.

— Но той помага на това насекомо!

— Няма друг изход — каза Соренсън. — При това не е въоръжен. Остави го на мира.

Икинс се оглежда известно време, след това се скри обратно в джунглата.

Атакуващите плъхове и раци бяха достигнали средата на откритото пространство. После, когато приближиха още повече, хората вече можеха да се прицелват по-точно. Нищо нямаше да може да се приближи на повече от двадесет метра. А когато Рестих успя да убие райската птица, атаката лека-полека престана.

— Знаете ли — обади се Дрейк. — Мисля, че ще се справим.

— Може — каза Соренсън. — Просто не разбирам какво иска да направи Кедак. Той знае, че не може да ни победи по този начин. Мисля си…

— Хей! — извика един от мъжете. — Лодката ни!

Те се обърнаха и видяха причината, поради която Кедак се бе разпоредил за атаката. Докато бе отвличал вниманието им, кучето на Дрейк бе преплувало до кеча и бе прегризало със зъбите си котвеното въже. Сега, когато бе освободен от котвата си, кечът дрейфуваше по вятъра и се насочваше бавно към рифа. Те видяха как той се блъска първо леко, след това по-силно. След малко вятърът го блъсна достатъчно силно и той се заклещи в корала.

Откъм преносимата радиостанция се чу статичен шум. Соренсън я вдигна и чу Кедак да казва:

— Кечът ви е сериозно повреден. Той сега просто не може да се движи.

— Напълно си прав — изръмжа Дрейк. — Сигурен съм, че в него има пробита достатъчно голяма дупка. Как смяташ ти да се измъкнеш от острова, Кедак? Или просто ще си останеш тук?

— Когато му дойде времето, ще се махна — отвърна Кедак. — Искам да съм сигурен, че всички ще си тръгнем заедно.

5.

Вятърът утихна. Огромни сиви облаци се зададоха по небето откъм югоизток, предвещавайки гръмотевична буря. Върховете им се губеха във височината, а черните им кореми притискаха горещия въздух над острова. Слънцето загуби блясъка си. Кървавочервеният залез се плъзна над морето.

Високо над главите им се виеше самотна райска птица, но не можеше да бъде достигната с куршум. Тя се бе издигнала нависоко, след като Рестих бе застрелял първата.

Монти Байрнс бе застанал в края на поляната с пушка, готова за стрелба. Той бе поел първа смяна от нощната охрана. Останалите мъже хапваха набързо вечерята си в бараката под навеса. Соренсън и Дрейк бяха излезли, за да огледат какво е положението.

— Когато се стъмни ще трябва всички да се приберем в бараката — каза Дрейк. — Не можем да рискуваме някой да стане жертва на Кедак в тъмнината.

Соренсън кимна. Само за един ден той като да бе остарял с десет години.

— Утре сутринта ще измислим нещо — продължи Дрейк. — Ще… Какво има, Бил?

— Наистина ли мислиш, че имаме някакъв шанс? — попита Соренсън.

— Разбира се. Имаме, при това доста добър шанс.

— Бъди реалист — възрази Соренсън. — Колкото по-дълго продължава това, толкова повече животни ще хвърли Кедак против нас. Какво бихме могли да направим?

— Да го хванем и да го убием.

— Но това проклето нещо е с размерите на палеца ти — ядосано каза Соренсън. — Как ще го хванем?

— Все ще измислим нещо — отвърна Дрейк. Той започваше да се тревожи за Соренсън. И без това мъжете бяха отчаяни, а поведението на Соренсън не помагаше за повдигане на духа.

— Иска ми се някой да застреля тази проклета птица — каза Соренсън, вдигнал нагоре глава.

На всеки петнадесет минути райската птица се спускаше надолу, за да огледа лагера по-отблизо. После, преди пазачът да успее да стреля, тя се издигаше на безопасна височина.

— И на мен ми действа на нервите — успокои го Дрейк. — Но може би така е по-добре. Някой път като се спусне, ние ще…

Той млъкна рязко. Чу силното пукане на радио откъм бараката под навеса. И чу Ал Кейбъл да говори:

— Ало, ало, Тук остров Вуану. Имаме нужда…

— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш? — извика му Дрейк.

Кейбъл се обърна и го изгледа. Възрозовото му тяло бе потънало в пот.

— Обаждам се по радиото за помощ. Това правя. Мисля, че се свързахме с някого. Обаче още нямам отговор.

Той завъртя усилвателя за звука. По радиото се чуваше някакъв ядосан глас да говори с британски акцент:

— Пионка на Е-четири, а? Защо никога не опитваш да започнеш по друг начин?

Последва силно пукане.

— Абе играй — каза един дебел басов глас. — Млъкни и играй.

— Добре — отвърна британският акцент. — Офицер на Д-три.

Дрейк разпозна гласовете. Бяха радиолюбители. Единият имаше плантация на Бугенвил, а другият притежаваше магазин в Рабул. Те всяка вечер играеха по радиото по една партия шах.

Кейбъл нетърпеливо почука по микрофона.

— Ало — заговори той. — Обажда се Вуану. Спешно повикване…

Дрейк влезе и взе микрофона от ръката на Кейбъл. Сложи го внимателно върху масата.

— Не можем да викаме помощ — каза той.

— Защо? — повиши глас Кейбъл. — Трябва да повикаме помощ!

Дрейк чувстваше силна умора.

— Виж, ако успеем да се свържем с някого, той веднага ще изпрати някой кораб… Но хората няма да са подготвени за този вид неприятности. Кедак ще ги обсеби и ще ги използва против нас.

— Можем да обясним проблема — възрази Кейбъл.

— Да обясним? Какво ще обясним? Че това насекомо е завзело острова? Та всеки ще помисли, че ни е хванала треска и сме откачили. Ще изпратят лекар с някоя шхуна, която обикаля островите.

— Дан е прав — намеси се Соренсън. — Никой няма да повярва на това, ако не го види със собствените си очи.

— А тогава ще бъде твърде късно — продължи Дрейк. — Икинс го бе разбрал преди Кедак да го хване. Затова ни каза да не изпращаме никакви съобщения.

— Но защо тогава ни накара да вземем предавателя? — усъмни се в думите му Кейбъл.

— За да не може той самият да изпраща никакви съобщения след като бръмбарът го хвана — каза Дрейк. — Колкото повече хора се навъртат наоколо, толкова по-лесно ще бъде всичко за Кедак. А ако имаше власт над предавателя, той веднага би повикал хора „на помощ“.

— Да, май си прав — нещастно се съгласи Кейбъл. — Но, по дяволите, ние не можем да се справим с