— Разбира се, че ще можете — заяви Джони. Той си представи, че само един от тези кораби може да се справи с всичко, което Земята би пуснала в космоса през следващите двеста години. Без съмнение лорианците имаха страхотно предимство.
Ето такъв бе животът на Лорис. Точно както се предвиждаше в стандартния сценарий на кошмара. Твърде добре, за да е вярно. Идеално, замайващо, неприятно прекрасно.
Но наистина ли бе чак пък толкова идеално? Бизайк вярваше в земната доктрина, че всяко предимство си има съответния недостатък. То обикновено се изразяваше в следното: „Тук някъде трябва да има някакъв пропуск.“ Дори и раят господен не можеше да действа чак пък толкова добре.
Той гледаше на всичко с критичен поглед. На Лорис
Хелмис му го каза направо.
— Имаме отделни случаи на генетични отклонения, разбира се, но нямаме криминална престъпност като цяло. Наблюдателите по-скоро са нещо като клон от образователната ни система, а не толкова блюстители на закона. Всеки гражданин може да поиска от наблюдателя да разреши спорен въпрос от лично естество. Ако несъзнателно е нарушил закона, наблюдателят му го казва.
— И после го арестува ли?
— Разбира се, че не. Гражданинът се извинява и инцидентът е забравен.
— Ами ако гражданинът продължава да нарушава законите? Какво ще направят тогава наблюдателите?
— Такова нещо не се случва никога.
— Но ако се случи?
— Наблюдателите са програмирани да се погрижат за това, ако някога се случи.
— Това не ми се струва твърде разумно — каза Джони. Нещо не можеше да се убеди в тази работа. А може би не искаше да позволи да бъде убеден. И все пак… Лорис съществуваше. И съществуваше твърде добре, дявол да го вземе. Единственото нещо, което не беше наред тук, беше Джон Чарлз Бизайк. Но то бе защото той бе землянин, което означава неустойчив дивак. Също така се дължеше и на факта, че Джони ставаше все по-мрачен, подтиснат и див.
Дните минаваха и всичко се развиваше прекрасно. Наблюдателите обикаляха като вежливи девствени мравки. Трафикът се движеше без задръствания и нерви. Милионите автоматични системи осигуряваха жизненоважни продукти и чистеха отпадъците. Хората се движеха наоколо, радвайки се взаимно на компанията на останалите и изработвайки различни произведения на изкуството. Всеки кучи син от тия смотаняци като да беше художник или изобщо творческа личност и всички като че ли бяха добри.
Никой не работеше срещу заплащане и никой не чувстваше вина заради това. Работата беше за машините, а не за хората.
И всички бяха толкова разумни! И толкова благовъзпитани! И толкова интелигентни и привлекателни!
Да, това беше рай. Добре де! Дори и Джони Бизайк трябваше да го признае. Но това правеше все по- силната му злоба още по-неразбираема за някой, освен ако не е също землянин.
Поставете човек като Джони на място като Лорис и непременно ще си имате неприятности. Джони се държа добре почти две седмици. После, един ден, излезе да се поразходи с кола. Колата бе включена на ръчно управление и той направи ляв завой, без да подаде сигнал.
Една кола зад него и друга вляво тъкмо бяха тръгнали да пресичат. Резкият завой на Джони почти обърка автоматическите рефлекси на другите коли. Не съвсем, но катастрофата замалко да стане. Двете коли забавиха ход и спряха, опрели брони. Джони и другия шофьор излязоха от купетата.
— Е, приятелю, май нещо се объркахме — каза любезно другият шофьор.
— Объркали сме се, глупости — заяви Джони. — Ти ме засече.
Другият шофьор се позасмя приятелски.
— Мисля, че не е така — каза той. — Но естествено разбирам възможността от…
— Слушай — заговори свадливо Джони. — Ти ми пресече пътя и можеше да убиеш и двама ни.
— Но ти беше пред мен и след като зави неправилно вляво…
Джони приближи лицето си на сантиметри от другия. С тих и заплашителен глас той заговори:
— Слушай, Мак, ти сгреши. Колко пъти да ти го казвам?
Другият шофьор се позасмя, но този път бе леко поразтреперан.
— Предлагам да поставим въпроса за вината на обсъждане от свидетелите — каза той. — Сигурен съм, че онези добри хора, застанали на…
Джони поклати глава.
— Не ми трябват свидетели. Аз
— Изглежда си много сигурен.
— Разбира се, че съм сигурен — настоя Джони. — Сигурен съм, защото знам.
— Добре, в такъв случай аз…
— Да?
— Ами — продължи човекът, — в такъв случай няма какво друго да сторя, освен да се извиня.
— Май това е най-малкото, което трябва да сториш — изръмжа Джони, качи се в колата си и потегли с непозволена скорост.
След тази случка, Бизайк се почувства малко по-добре, но още по-упорит и недисциплиниран. Беше му омръзнало превъзходството на лорианците, беше му писнало от разумността им, гадеше му се от талантите им.
Той се върна в стаята си с две бутилки лориански медицински коняк. Той пи и размишлява мрачно няколко часа. Един съветник по социална адаптация дойде да го види и каза, че поведението на Джони по време на почти фаталния инцидент е било провокативно, невъзпитано, нахално и варварско. Съветникът каза всичко това много любезно.
Джони му каза да се маха. И това не беше особено неразумно искане, особено за землянин. Ако го оставеха на мира, той вероятно щеше да се извини след няколко дни.
Но съветникът продължи да го поучава. Той препоръча терапия за социална адаптация. Всъщност даже настоя за това. Джони бе твърде склонен към избухливост и агресивно поведение и представляваше заплаха за гражданите.
Джони отново каза на съветника да се маха. Съветникът отказа, тъй като проблемът още не бил разрешен. Тогава Джони го разреши като го изрита навън.
Заплахата от насилие спрямо гражданин е сериозно нещо, а когато бъде упражнено насилие, това вече е опасно. Шокираният съветник стана от пода и каза на Джони, че ще трябва да бъде задържан, докато случаят се изясни.
— Никой няма да ме задържа — заяви Джони.
— Улеснете сам себе си — каза съветникът. — Задържането няма да бъде неприятно, нито пък дълго. Ние съзнаваме културните противоречия между вас и нас. Но не можем да позволим немотивирано насилие.
— Ако не ме закачат и аз няма да ги закачам — каза Джони. — А междувременно ме оставете на мира и не се опитвайте да ме затваряте.
— Нашите правила по този въпрос са ясни — настоя съветникът. — Скоро ще дойде един наблюдател. Съветвам ви да тръгнете спокойно с него.
— Ама ти наистина си търсиш белята — ядоса се Джони. — Добре, синко, направи каквото трябва, а аз ще направя каквото мисля, че е необходимо.
Съветникът си тръгна. Джони отново започна да пие и размишлява мрачно. Пристигна един наблюдател.
