Земя, въздух, огън и вода

Рейдъл седна в снега да чака инструкции. Приемаше снеговалежа като наказание. Какво, да не би да е ескимос или нещо такова? Управление „Електрик“ го беше напъхало в тази работа. Нека те да го измъкнат.

Костюмът поддържаше постоянната си приятна топлина. Рейдъл успя да позабрави глада и жаждата си. И докато снежните парцали ставаха все по-големи, той подремна известно време.

Събуди се след няколко часа, по-жаден откогато и да било. Радиото само бръмчеше. Рейдъл разбра, че трябва сам да си помогне. Ако не се върнеше в кораба си скоро, можеше да загуби сили и да не успее да направи после нищо. Тогава прекрасните предпазни качества на костюма нямаше да му помогнат.

Той се изправи. Гърлото му бе пресъхнало от жажда и го дереше при преглъщане. Освен това съжаляваше, че не е взел със себе си провизии. Но как би могъл да знае, че ще му потрябват, след като имаше да измине само четири километра с този костюм?

Трябваше му средство за придвижване по тази хлъзгава коричка. Снегоходки. От какво ли се правеха снегоходките на Земята? Той коленичи и заразглежда едно от тънките растения, показващи се изпод снега. Това би свършило работа.

Опита се да откърши едно. Но то беше жилаво и мазно. Ръкавиците му се плъзнаха по него.

Ако имаше нож… Но нямаше причина да носи нож в космическия кораб. Беше безполезен като копие или куки за улов на риба.

Той отново дръпна растението, после смъкна ръкавиците си и претърси джобовете си за някакъв остър инструмент. Не намери нищо, с изключение на смачкан лист с „Планетарни правила за кацане на търговски кораби над 500 тона“. Пъхна го обратно в джоба.

Ръцете му вече бяха измръзнали. Той отново си сложи ръкавиците.

В този момент се сети. Дръпна предния цип на костюма и използва едната му назъбена страна като трион. Това щеше да свърши работа. Обаче вятърът духаше през отвора на костюма. Рейдъл усили отоплението и продължи да реже.

Докато отреже три растения, ципът се беше изтъпил. Трябвало е да използват по-твърда сплав за направата му, помисли си той. Отвори ципа на ръкава си и продължи да реже.

Накрая успя да събере достатъчно клонки от растенията. Опита се да затвори циповете, но установи, че са запълнени с нещо лепкаво и тресчици между зъбците. Рейдъл загърна краищата на костюма колкото можеше по-плътно и настрои отоплението на максимум.

Сега трябваше да направи снегоходките. Растенията се огъваха лесно, но и се изправяха също толкова лесно. Нямаше с какво да ги завърже.

— Какво тъпанарско положение — каза на висок глас. Нямаше нито връв, нито канап, нито лента плат. Нищо.

— И какво да правя сега? — попита се той.

— Никога през живота си не съм виждал подобно посрещане — каза някой по радиото.

— Говори Алгонкин. Викам Земята — изрече прегракнало за хиляден път Рейдъл.

— Ало, Марс?

— Управление „Електрик“ вика Алгонкин…

— Може би е слънчевата корона. По-скоро изпускане на космически лъчи. Кой говори?

— Говори управление „Електрик“. Корабът ни се забави…

— Говори Алгонкин — извика Рейдъл.

— Рейдъл? Какво правиш? Ти не си изследовател и сега не е време за разходки. Вземай онези машинки и се връщай.

— Говори лунна станция номер две…

— Не се намесвай, Луна! — извика Рейдъл. — Слушайте, закъсал съм. Затънах. Затънах в снега. Трябват ми снегоходки. Снегоходки! Чувате ли ме?

Радиото изпука. Рейдъл се върна към проблема си със снегоходките.

Растенията трябваше да бъдат свързани. Единственият начин, за който се сещаше Рейдъл, беше да ги завърже със жиците от радиото си или от отоплението. Но кое да жертва?

Изборът беше труден. Радиото му трябваше. Но пък вече му беше студено въпреки непрекъснатата работа на отоплението. Ако го развалеше, щеше да остане само с изолацията на костюма си срещу студа на Венера.

Реши обаче, че радиото му трябва.

— … Кажи й го. Става ли? — изрече рязко радиото. — А при следващото ми пътуване… — Звукът отново се загуби.

Рейдъл разбра, че не може да се раздели с радиото и с гласовете, които то носеше в самотния, цивилизован свят на космическия му костюм. Замаян, изморен и с горящо от жажда гърло, той чувстваше, че докато може да чува успокояващия механичен шум на радиото, няма да бъде сам.

Освен това, ако снегоходките не свършеха работа, без радиото, по което да повика помощ, наистина щеше да бъде загубен.

Бързо, за да не може да промени решението си, той изтръгна жиците на отоплението, свали ръкавиците си и започна работа. Не беше толкова просто, както си беше мислил. Едва виждаше, понеже пластмасовият му шлем се беше замъглил, след като отоплението не работеше. Възлите, с които връзваше плъзгащите се клонки, се развързваха. Той опита няколко по-сложни възела, но и те се развързваха. По принципа на опита и грешката най после откри един възел, който държеше.

Но даже и така растенията се измъкваха. Трябваше да ги потърка с ципа, за да станат по-грапави и да държат. Почти бе направил едната снегоходка, когато някакво замайване му попречи да работи. Трябваше да пийне нещо.

Той смъкна шлема и пъхна шепа сняг в устата си. Това малко навлажни гърлото му.

След като свали шлема, можеше и да вижда по-добре. Пръстите му бяха замръзнали и студът вече проникваше до костите. Но това не му пречеше. Всъщност даже като че ли му беше удобно. Установи, че много, ама много му се спи. Никога не се беше чувствал така.

Реши да дремне съвсем мъничко, а после да започне отново.

— Приоритет по спешност. Приоритет по спешност. Управление „Електрик“ вика Алгонкин. Обади се, Алгонкин. Какво става, Алгонкин?

— Снегоходки. Не мога да се върна на кораба — промърмори в просъница Рейдъл.

— Какво се е случило, Рейдъл? Механична повреда ли? Нещо с кораба ли се е случило?

— Корабът си е наред.

— Костюмът! Да не би костюмът да се е повредил?

— Не… — Рейдъл беше много сънлив. Не знаеше как да обясни какво се е случило, защото май и самият не разбираше. Кой знае как, той се беше отдалечил от цивилизования свят и се бе върнал с милион години назад във времето, когато хората се бореха с елементите на живота. Само преди малко бе обвит от стомана и пръстите му бяха горещи. А сега лежеше на земята и трябваше да се бори със силите на огъня, въздуха и водата.

— Не мога да обясня. Само ме вземете оттук — каза Рейдъл. Изведнъж осъзна, че всъщност за човечеството нищо не се е променило. Може би пещерата бе малко по-голяма, но самият човек нито бе по-едър, нито по-умен, нито по-силен. А отвън бурята все така си беснееше и елементите побеждаваха.

Той се насили да се събуди и се изправи, сигурен, че е направил важно откритие. За първи път разбра, че се бори за живота си точно така, както милиарди хора са се борили още от зората на човечеството. И щяха да продължават да се борят, независимо колко хубави и здрави са космическите им кораби.

Той нямаше да умре. Поне нямаше да се даде лесно.

Трябваше да си запали огън веднага. В джоба на панталоните си имаше кибрит.

Рейдъл бързо съблече космическия си костюм, за да вземе кибрита, и застана в снега по риза. После си направи заслон в снега и издълба дупка към почвата. Нареди внимателно клонките и добави листовете от правилата за кацане. Допря до тях запалената клечка.

Ако не се запалят…