— Хей! Насам! Открих го!
Тезей се втурна към него, последван от Блейн и Джоунс. Видяха как Хъл отстъпва назад, гледайки напрегнато настъпващия Ото с размахана бола над късо подстриганата глава. Аржентинското ласо изсвистя във въздуха, трите му железни топки се замъглиха. После Ото го пусна. Хъл мигновено се просна на земята. Болата се стрелна като змия на сантиметри над главата му, омота се около един клон и го прекърши. Широко ухилен, Хъл изтича към обезоръжения човек.
Преди да стигне до него, дотърча Тезей, въртейки тризъбеца. Двамата размениха удари. После Хъл му обърна гръб и побягна.
Тезей замахна. Плячката изрева от болка, но продължи да тича.
— Рани ли го? — запита Джоунс.
— Цепнах му задника — отвърна Тезей. — Болезнено за самолюбието, но инак нищо сериозно.
Задъхани, ловците продължиха тичешком по нанагорнището. Но пак бяха изтървали Плячката.
Разпръснаха се във верига, обкръжиха изтъняващия връх и бавно се заизкачваха. От време на време шум и отпечатъци от стъпки им подсказваха, че Плячката все още е пред тях, оттегля се нагоре. Върхът продължаваше да изтънява и те стегнаха редицата, за да попречат на Хъл да си проправи път.
Към края на следобеда боровете и смърчовете оредяха. Над тях имаше хаотичен лабиринт от гранитни канари, а отвъд него беше самият връх.
— Сега внимателно! — подвикна Джоунс на ловците.
Още преди да довърши, Хъл атакува. Изскачайки иззад един скален зъбер със свистяща рапира, той налетя върху стария Бьорн, човека с боздугана, опитвайки да го повали светкавично и да се изплъзне от примката на ловците.
Но Бьорн отстъпи съвсем бавно, отбивайки предпазливо набезите на рапирата, стиснал боздугана с две ръце като тояга. Хъл ядно изруга флегматичния противник, нападна яростно и едва успя да отскочи изпод тежкия удар на боздугана.
Старият Бьорн пристъпи напред — и избърза. Рапирата се впи в гърдите му и отлетя назад като змийски език. Бьорн изтърва боздугана и тялото му се търкулна по склона.
Но ловците пак бяха затворили обръча. Хъл отстъпи нагоре, в скалния лабиринт.
Ловците бързаха напред. Блейн забеляза, че слънцето клони към залез, из въздуха вече се носеше здрач и сивите канари разстилаха дълги сенки.
— Свечерява се — подметна той на Джоунс.
— Остава ни към половин час светло време — отвърна Джоунс, оглеждайки небето с премрежени очи. — Трябва да го спипаме час по-скоро. Стъмни ли се, може да пречука всеки от нас на тая скала.
Сега се движеха по-бързо, претърсвайки между високите канари.
— Може да търкулне камъни отгоре — каза Блейн.
— Друг да, но не и той — възрази Джоунс. — Адски е горделив.
И тогава Хъл пристъпи към Блейн иззад една висока скала.
— Добре, стрелецо — рече той.
Вдигнал пушката диагонално, Блейн едва успя да отбие удара. Острието на рапирата изскърца по цевта край шията му. Той машинално го отклони. Нещо го застави с рев да забие щика напред, сетне да го развърти в яростно, изтърбушващо кълцане и накрая да стовари приклада с надеждата да пръсне по камъните мозъка на врага. В този миг Блейн вече не беше цивилизован човек, подгонен от прискърбна необходимост, беше някакво първобитно създание, следващо с радост истинското си призвание — убийството.
С бърза, копринена грация Плячката отбегна ударите му. Блейн се запрепъва подир него, гневът го лишаваше от ловкост. Ненадейно Сами Джоунс го избута настрани.
— Мой е — каза Джоунс. — Само мой. Ха да те видя, Хъл. Опитай си свинския шиш.
С безизразно лице и просветваща рапира Хъл пристъпи напред. Джоунс стоеше твърдо, с леко подвити нозе и секирата играеше като перце в ръцете му. Хъл атакува с измамно движение, Джоунс отби толкова мощно, че се разхвърчаха искри и рапирата се преви като зелена вейка.
Останалите ловци вече се бяха насъбрали. Насядаха по камъните наоколо да си поемат дъх, после взеха да коментират двубоя и да подхвърлят съвети.
— Забоди го на скалата, Сами!
— Не, метни го в пропастта!
— Искаш ли помощ?
— Не, по дяволите! — изрева Джоунс.
— Гледай да не ти отхапе пръста, Сами.
— Не бой се — каза Джоунс.
Блейн гледаше и яростта му догаряше също тъй бързо, както бе пламнала. Досега бе смятал, че секирата ще се окаже тромаво оръжие, изискващо пълен размах за всеки удар. Но Сами Джоунс владееше късия тежък топор като диригентска палка. Удряше без размах, от всяко положение, мигом възстановяваше равновесието си и с безмилостния напор на своята маса изтласкваше Хъл към ръба на отвесната скала. Блейн осъзна, че двамата изобщо не могат да се мерят един с друг. Хъл беше даровит любител, убиец дилетант, Джоунс беше изпечен професионален главорез. Боят им беше като сблъсък на зло домашно куче с тигър от джунглата.
Всичко свърши бързо сред синия здрач на планинския връх. Сами Джоунс отби нов удар и тежко закрачи напред, люшкайки секирата с вдигнат лакът. Острието се впи дълбоко в левия хълбок на Хъл. Плячката полетя с писък покрай отвесната планинска стена. Дълги секунди го чуваха как се премята и блъска в издатините.
— Вижте къде падна — каза Сами Джоунс.
— Трябва да е мъртъв — рече човекът със сабята.
— Сигурно. Но докато не проверим, не сме си свършили работата.
По пътя надолу откриха обезобразения изстиващ труп на Хъл. Отбелязаха мястото за гробарите и продължиха към резиденцията.
18.
Ловците се завърнаха в града заедно и устроиха див гуляй. По някое време Сами Джоунс попита Блейн дали ще дойде с него на следващия ангажимент.
— Чудесна работа съм уредил в Омск — каза Джоунс. — Един руски благородник иска да организира гладиаторски игри. Ще трябва да боравиш с копие, но то си е като пушката. Ще те тренирам по пътя. След Омск идва ред на лова в Манила — голяма работа, казвам ти. Петима братя искат да се самоубият едновременно. Търсят петдесет ловци. Какво ще речеш, Том?
Блейн обмисли внимателно отговора. Ловджийският живот беше най-подходящото, което бе открил досега в този свят. Харесваше му грубоватата дружба на хора като Сами Джоунс, прямите им простички мисли, животът на открито, действието, изтриващо всички съмнения.
От друга страна, имаше нещо страхотно безсмислено в това да бродиш по света като наемен убиец, съвременен узаконен вариант на платения бияч, главореза, удушвача. Имаше нещо безплодно в действието заради самото действие, неподплатено от цел или замисъл, без откровение и отговор. Тези мисли навярно не биха го посетили, ако наистина беше такъв, какъвто изглеждаше телом, ала не беше такъв. Разцеплението съществуваше и трябваше да се съобразява с това.
А в края на краищата този свят му предлагаше и други проблеми, други предизвикателства, по- подходящи за неговата личност. И трябваше да се срещне с тях.
— Съжалявам, Сами — каза той.
Джоунс поклати глава.
— Правиш грешка, Том. Роден си за убиец. Нищо друго не ти подхожда.
— Може би — отвърна Блейн. — Ще трябва да проверя сам.
— Е, на добър час. И си пази тялото. Добро ти се е паднало.
Блейн неволно примига.
— Толкова ли личи?
