мускули и бързи рефлекси, което бе получил? И дали това тяло със своите типични хормони, вливащи се в мрачните кръвоносни съдове, със своя характерно оформен мозък, със своята система от нерви, сигнали и реакции — дали това властно тяло не отговаряше за всичко, въвличайки безпомощния си собственик в убийствено насилие?
Блейн разтърка очи и си каза, че дреме и бълнува безсмислици. Истината бе много по-проста: беше умрял по независещи от него обстоятелства, възкръсна в бъдещето и не можеше да си намери друга работа освен като ловец. Което и трябваше да се докаже.
Но това разумно обяснение не го задоволяваше, а вече нямаше време да дири неуловимата, изплъзваща се истина.
Вече не беше страничен наблюдател на 2110 година. Бе станал пристрастен участник, актьор, а не зрител, с типично актьорския буен размах. Действието беше неудържимо, то създаваше своя мимолетна истина. Спирачките изпускаха и машината, подкарана от Блейн по нанадолнището на стръмния хълм Живот, набираше инерция. Може би сега имаше последен шанс да се огледа, да обобщи, да отмери избора. Но вече бе твърде късно, защото някой се вмъкна в сепарето и застана срещу Блейн като сянка, забулваща света. Пред погледа му увисна бялото безстрастно лице на зомбито.
— Добър вечер — каза посетителят.
— Добър вечер — спокойно отвърна Блейн. — Ще пиеш ли нещо?
— Не, благодаря. Нервната ми система не се поддава на стимулиране.
— Съжалявам — каза Блейн.
Зомбито сви рамене.
— Вече си имам фамилия. Реших да се наричам Смит, докато си припомня истинското име. Смит. Харесва ли ти?
— Чудесно име — кимна Блейн.
— Благодаря. Ходих на доктор. Той каза, че тялото ми е зле. Не достига енергия, липсват възстановителни сили.
— Няма ли начин да ти се помогне?
Смит поклати глава.
— Тялото окончателно се е превърнало в зомби. Прекалено късно го заех. Докторът ми дава най-много още няколко месеца.
— Тъжно — каза Блейн, усещайки, че му се повдига от гледката на това унило лице с грубовати форми, оловносива кожа, нехармонични черти и търпелив поглед на Буда. Смит седеше, вял и неестествен в грубите си работни дрехи, покритото с черни точици лице беше гладко избръснато и миришеше на силен одеколон. Но вече се бе променил. Блейн долавяше някаква жилава сухота в някога еластичната кожа, леко набраздяване около очите, носа и устата, ситни бръчици по челото като драскотини по старо седло. И му се струваше, че усеща към тежкия одеколонен дъх да се примесва първият лек мирис на разлагане.
— Какво искаш от мен? — запита Блейн.
— Не знам.
— Остави ме на мира тогава.
— Не мога — виновно каза Смит.
— Да ме убиеш ли искаш? — попита Блейн с пресъхнало гърло.
— Не знам! Не мога да си спомня! Да те убия, да те защитя, да те осакатя, да те обичам… още не знам! Но скоро ще си спомня, Блейн, обещавам!
— Остави ме на мира — каза Блейн, напрягайки мускули.
— Не мога — повтори Смит. — Не разбираш ли? Не знам нищо освен теб. Буквално нищо! Не познавам този свят или когото и да било в него, човек, лице, съзнание или спомен. Ти си единственият ми ориентир, център на битието ми, единствената причина да съществувам.
— Престани!
— Така е! Мислиш ли, че ми е приятно да влача по улиците тая купчина плът? За какво ми е живот, щом не виждам надежда напред и нямам спомени зад гърба си? По-добре смърт! Животът значи мръсна, разкапана плът, а смъртта е чист дух! Мисля за нея, сънувам я, прекрасната безплътна смърт! Но едно ме спира. Имам теб, Блейн, затова продължавам!
— Махай се — каза Блейн, усещайки как в гърлото му се надига горчива жлъчка.
— Теб, мое слънце и луна, мои звезди, моя Земя, моя необятна вселена, мой живот, мой разум, мой другар, враг, любовник, убиец, съпруга, баща, дете, съпруг…
Юмрукът на Блейн профуча и се стовари върху скулата на Смит. Зомбито отхвръкна към преградата на сепарето. Изражението му не се промени, само на оловносивата му скула се появи широк пурпурен белег.
— Твоят знак! — промърмори Смит.
Блейн надигна юмрук за нов удар, сетне го отпусна. Смит се изправи.
— Тръгвам си. Пази се, Блейн. Недей да умираш още! Нужен си ми. Скоро ще си спомня и ще дойда при теб.
И все тъй без никакво чувство по унилото си, провиснало и белязано лице, Смит напусна бара.
Блейн поръча двойно уиски и дълго седя над него, мъчейки се да овладее треперещите си ръце.
17.
Един час преди разсъмване Блейн стигна до имението на Хъл със селския ракетобус. Беше облечен в традиционната ловджийска униформа — риза и панталони в тютюнев цвят, обувки с гумени подметки и широкопола шапка. На едното му рамо висеше раницата, на другото носеше пушката и щика в найлонов чувал.
Един слуга го посрещна на портата и го поведе към ниската, безразборно построена резиденция. Блейн узна, че имението на Хъл обхваща деветдесет акра гори в планините Адирондак между Кийн и Елизабеттаун. Тук, съобщи слугата, бащата на Хъл се самоубил на петдесет и една години, отнасяйки със себе си живота на шестима ловци, преди седмият да му отсече главата със сабя. Славна смърт! Чичото на Хъл пък предпочел да стане берсерк в Сан Франциско, града, който обичал открай време. Полицаите трябвало да го надупчат с лъчеви пистолети на дванадесет места, докато рухне, но успял да повлече в гроба седем минувачи. Вестниците писали много за подвига и тези репортажи се пазели в семейния албум.
Всичко това показвало разликата в темпераментите, изтъкна словоохотливият стар васал. Някои били като чичото — дружелюбни веселяци, искащи да умрат сред тълпата и да привлекат нечие внимание. Други, като сегашния мистър Хъл, обичали повече самотата и природата.
Блейн любезно кимаше на всички тия приказки и след малко бе въведен в просторна каменна стая, където пристигналите ловци пиеха кафе и доизостряха оръжията си като бръсначи. Светли отблясъци играеха по стоманеносиния меч и сребристата брадва, трепкаха по лъскавия връх на копието и скрежно примигваха по диамантените шипове на двата боздугана. От пръв поглед Блейн помисли, че всичко напомня средновековна сцена. Но като поразмисли, реши, че по-скоро прилича на филмов епизод.
— Придърпай си стол, братче — обади се човекът със секирата. — Добре дошъл в Благотворителното дружество за защита на Касапите, Кланичните работници и Пладнешките убийци. Аз съм Сами Джоунс, най- добрият майстор на секирата в двете Америки, а вероятно и в Европа.
Блейн седна и се запозна с останалите ловци. Сред тях имаше представители на шест националности, но всички говореха английски.
Сами Джоунс беше набит, чернокос мъж с биволски врат, облечен в закърпена избеляла униформа, с няколко стари ловни белега по грубоватото нискочело лице.
— Първи лов? — запита той, хвърляйки поглед към грижливо изгладените дрехи на Блейн.
Блейн кимна, измъкна пушката от найлоновия чувал и закрепи щика на дулото. Провери скобата, притегна ремъка и отново свали щика.
— Ти наистина ли можеш да се биеш с това чудо? — запита Джоунс.
— И още как — отвърна Блейн по-самоуверено, отколкото се чувствуваше.
— Дано. Такива като Хъл бързо надушват слабака. Първо него опитват да откъснат от дружината.
— Обикновено колко трае един лов? — запита Блейн.
