приятел.
Френчъл пристъпи към бюрото си, надраска нещо на едно листче и го подаде на Блейн.
— Утре отиваш на този адрес за инструктаж. Ще получаваш обичайната ловджийска заплата, двеста долара плюс още петдесет за всеки работен ден. Имаш ли си оръжие и екипировка? Е, ще ти намеря, но това ти се приспада от заплатата. От останалото получавам десет процента. Съгласен?
— Дадено — каза Блейн. — Бихте ли ми обяснили нещо повече за лова?
— Няма какво да се обяснява. Най-обикновен лов. Само да не се раздрънкаш. Не знам дали ловът още е законен. Дано Конгресът вземе да оправи веднъж завинаги Закона за самоубийството и Закона за разрешеното убийство. Човек вече не знае какво да прави.
— Аха — съгласи се Блейн.
— На инструктажа сигурно ще обсъдите правните въпроси — каза Френчъл. — Другите ловци ще са там и Плячката ще ви каже каквото трябва да знаете. Поздрави Рей от мене, ако пак се чуете. Кажи, че ми е мъчно, дето са го убили.
— Ще му кажа.
От страх да не изтърве работата с невежеството си, Блейн реши да не пита повече. Каквото и да представляваше ловът, той и тялото му несъмнено можеха да се справят. А сега работа, каквато и да било работа, беше необходима както за самочувствието му, така и за изтънелия му портфейл.
Благодари на Френчъл и си тръгна.
Вечерта похапна в една евтина гостилничка и си купи няколко списания. Мисълта, че си е намерил работа, го изпълваше с възторг и увереност, че ще си открие място в тази епоха.
Бодрото му настроение поспадна, когато на връщане към хотела зърна, че от една алея го наблюдава неподвижна фигура. Човекът имаше бяло лице и кротък поглед на Буда, а смачканите дрехи висяха по тялото му като дрипи на плашило.
Зомбито.
Блейн изтича към хотела, но реши да не се поддава на лошите предчувствия. В края на краищата, щом котката може да гледа краля, то и зомбито може да гледа човека, какво толкова?
Това разсъждение не му попречи да сънува кошмари чак до зори.
Рано на следващия ден Блейн тръгна към ъгъла на 42-ра улица и „Парк авеню“, за да отиде с автобус на инструктажа. Докато чакаше, зърна суматоха от другата страна на улицата.
Някакъв мъж бе спрял изведнъж насред оживения тротоар. Кикотеше се безсмислено и хората взеха да се отдръпват от него. Според Блейн беше около петдесетгодишен, облечен в благопристоен костюм от туид, очилат и позакръглен. Носеше малко куфарче и приличаше поне на още десет милиона бизнесмени.
Внезапно той престана да се смее. Разкопча куфарчето и измъкна отвътре два леко извити кинжала. После го запокити настрани заедно с очилата си.
— Берсерк! — викна някой.
Размахал двата лъскави кинжала, човекът се хвърли сред тълпата. Народът отпред се разпищя, хукна напосоки.
— Берсерк, берсерк!
— Викнете ченгетата!
— Пазете се, берсерк!
Някой се търкаляше по тротоара и ругаеше, стискайки накълцаното си рамо. Сега лицето на берсерка беше огненочервено и по устните му избиваше пяна. Той нахълта в центъра на гъстата тълпа и хората наоколо взеха да се повалят в отчаяни усилия да избягат. Една жена с писък загуби равновесие и разпиля по плочките куп пакети.
Берсеркът замахна към нея с лявата ръка, не улучи и се гмурна по-навътре в тълпата.
Дотичаха седем-осем полицаи в сини униформи, с разкопчани кобури.
— Всички долу! — развикаха се те. — Лягайте! Всички долу!
Цялото движение бе спряло. Хората пред берсерка се хвърлиха на тротоара. От другата страна, около Блейн, също почваха да лягат.
Луничаво дванайсетгодишно момиченце дръпна Блейн за ръкава.
— Хайде, мистър, лягай долу! Да те опърлят ли искаш?
Блейн се просна до девойчето. Берсеркът се бе обърнал и с нечленоразделни крясъци тичаше срещу полицаите, размахвайки двата кинжала.
Трима полицаи стреляха едновременно, от оръжията им излетяха бледо-жълти лъчи, които се обагриха в червено, когато улучиха берсерка. Дрехите му взеха да тлеят. Той изпищя, завъртя се и опита да избяга.
Нов лъч го прониза между плешките. Той запрати кинжалите към полицаите и рухна.
Раздаде се фучене на витло, от небето се спусна линейка и бързо прибра берсерка и жертвите му. Полицаите се заеха да разпръскват придошлата тълпа.
— Добре, добре, граждани, всичко свърши. Движете се!
Тълпата взе да се разсейва. Блейн стана и се изтупа.
— Какво беше това? — запита той.
— Берсерк, глупчо — каза луничавото момиченце. — Не го ли видя?
— Видях го. Много ли ги имате?
Девойчето гордо кимна.
— Ню Йорк има повече берсерки от който и да било друг град в света освен Манила, където ги наричат „амок“. То си е същото. При нас комай стигат до петдесет годишно.
— Повече — обади се някой. — Може да са седемдесет-осемдесет на година. Обаче тоя не се справи добре.
Около Блейн и момичето се бе струпала оживена групичка. Обсъждаха берсерка досущ както в своя век Блейн неведнъж бе чувал случайни минувачи да обсъждат автомобилна катастрофа.
— Колко души намушка?
— Само петима и не вярвам да е убил някого.
— Не му беше присърце — обади се една бабичка. — Когато бях малка, не ги спираха току-тъй. Силни бяха.
— Ама и лошо място е избрал — каза луничавото девойче. — По 42-ра улица е тъпкано с ченгета. Додето почне, и вече го опърлили.
Зададе се едър полицай.
— Добре, народе, разпръсквайте се. Веселбата свърши, всеки по пътя си.
Групичката се разсея. Блейн се качи на автобуса и се запита защо над петдесет души в Ню Йорк ежегодно избират съдбата на берсерка. Само от нервно напрежение? Безумна форма на индивидуализъм? Безотговорна престъпност?
Още едно от нещата, които трябваше да узнае за света на 2110 година.
15.
На посочения адрес откри някаква мансарда високо над „Парк авеню“, някъде към 70-а улица. Един слуга го въведе в просторна стая с дълга редица столове. Дузината насядали мъже представляваха гръмогласна, яка, явно много препатила компания. Бяха облечени небрежно и изглеждаха смутени в толкова изисканата обстановка. Мнозина се познаваха.
— Хей, Ото! Пак ли се захващаш с ловната игра?
— Аха. Закъсах за пари.
— Знаех, че ще се върнеш, старче. Здрасти, Тим!
— Здрасти, Бьорн. Тоя лов ми е последен.
— Че как иначе. До следващия.
— Не, сериозно. Каня се да купя дълбоководна ферма в Североатлантическата падина. Просто ми трябва капаро.
— Ще си пропиеш капарото.
— Тоя път няма.
