Преследването е най-зловредното, което могат да сторят, то е тяхна мания. Виж какво, Том, още от зората на човечеството…
Още от зората на човечеството съществуваха призраци, но броят им винаги беше малък. Само неколцина на милион успяваха да оцелеят след смъртта, а от оцелелите само броени единици полудяваха при прехода, за да се превърнат в призраци.
Но тези малцина оказваха колосално влияние върху човешкия род, хипнотизиран от смъртта, изпълнен със страхопочитание пред хладната безметежна неподвижност на тъй живия и подвижен доскоро труп, шокиран от зловещия и нелеп хумор на скелета. Причудливата, тайнствена фигура на смъртта изглеждаше безкрайно многозначителна, предупреждаващият й пръст сочеше към изтегналите от духове небеса. Тъй че на мястото на всеки истински призрак мълвата и страхът създаваха хиляда. Всеки пърхащ прилеп се превръщаше в призрак. Блатни огънчета, плющящи завеси и разлюлени дървета ставаха призраци, а огньовете на свети Елм, ококорените кукумявки, плъховете по стените, лисиците из гъсталака — всичко се превръщаше в поява на духове. Фолклорът се ширеше и създаваше вещици и магьосници, дребни и зли домашни таласъми, демони и дяволи, сукуби и инкуби, върколаци и вампири. Зад всеки призрак подозираха още хиляда, зад всеки свръхестествен факт предполагаха милион.
Първите научни изследователи навлязоха в този лабиринт, опитвайки да открият истината за свръхестествените явления. Те разобличиха безброй измами, халюцинации и погрешни преценки. Откриха и някои наистина необясними явления, но макар и интересни, те бяха нищожни сред общата статистика.
Цялата фолклорна традиция се сгромоляса. Статистически нямаше призраци. Но някакво лукаво, неуловимо нещо все не искаше да миряса и да влезе в класификациите. С векове обръщаха гръб на това случайно нещо, което даваше основа и реалност на приказките за инкуби и сукуби. Докато най-сетне научната теория догони фолклора, стори му място в областта на безспорните явления и му придаде почтеност.
С откриването на научно обоснован задгробен живот, нелогичният призрак стана напълно разбираем като безумно съзнание, обитаващо мъгливия промеждутък между Земята и отвъдното. Проявите на призрачна лудост можеха да се категоризират също като земните. Имаше меланхолици, които безутешно се скитат по местата на някогашните си велики страсти; шепнещи хебефреници, които бъбрят весели произволни безсмислици; идиоти и имбецили, които се завръщат в облика на дечица; шизофреници, които си въобразяват, че са животни, първообрази на вампира и дивия снежен човек, върколаци, тигролаци, лисолаци, кучелаци. Имаше зловредни духове полтъргайсти, които хвърляха камъни и палеха пожари, имаше и параноици с мания за величие, които се смятаха за Луцифер или Велзевул, Израфаел или Азазел, Дух на ланския сняг, Фурия, Провидение и даже за самата Смърт.
Призраците бяха луди. Тия самотни духове, върху чиито крехки плещи се крепеше цялата огромна структура на фолклора, ридаеха край стари крепостни кули, сливаха се с мъглите около бесилките, бъбреха безсмислици по спиритически сеанси. Те говореха, крещяха, танцуваха и пееха за радост на вярващите, додето пристигнеха учените наблюдатели със своите трезви, хладни въпроси. Тогава бягаха към Прага на отвъдното, ужасени от яростната атака на разума, изплашени да не би да ги излекуват и отнемат заблудите им.
— Така е било значи — каза Мелхил. — Нататък сигурно се досещаш. Откакто се появи Корпорация „Задгробен живот“, доста народ оцелява след смъртта. Но, разбира се, и доста полудяват по пътя.
— И така се появяват доста призраци — добави Блейн.
— Правилно. Един от тях ти има зъб — каза Мелхил със затихващ глас. — Тъй че си опичай ума. Том, сега трябва да си вървя.
— Що за призрак е той? — запита Блейн. — Чий призрак? И защо трябва да си вървиш?
— За престоя на Земята е нужна енергия — прошепна Мелхил. — Вече почти я изразходвах. Трябва да презаредя. Чуваш ли ме още?
— Да, продължавай.
— Не знам кога ще се появи призракът, Том. И не знам кой е. Питах го, но не иска да каже. Просто бъди нащрек.
— Ще бъда — каза Блейн, притискайки ухо към високоговорителя. — Рей! Ще се чуем ли пак?
— Мисля, че да — отвърна едва-едва Мелхил. — Том, знам, че търсиш работа. Опитай при Ед Френчъл, 19-а улица 322 — запад. Работата не е лека, но плащат добре. И се пази.
— Рей! — викна Блейн. — От кой вид е призракът?
Никакъв отговор. Беше сам в сивата стая и високоговорителят мълчеше.
14.
На адреса, който му даде Рей Мелхил, 19-а улица 322 — запад, имаше разнебитена къщурка от кафеникав камък недалеч от пристанището. Блейн се изкачи по стъпалата и натисна звънеца с надпис „Едуард Дж. Френчъл, предприемач“. Отвори му едър олисял мъж по риза.
— Мистър Френчъл? — запита Блейн.
— Аз съм — отвърна олиселият с непоколебима приветлива усмивка. — Насам, сър.
Той въведе Блейн в апартамент, изпълнен с остър мирис на варено зеле. Предната половина на апартамента беше обзаведена като канцелария — отрупано с бумаги бюро, прашен шкаф за папки и няколко стола с високи облегалки. По-нататък Блейн зърна сумрачен хол. Нейде от дълбините на апартамента включен солидовизор пръскаше звуците на забавно предаване.
— Моля да ме извините за бъркотията — каза Френчъл и му предложи стол. — Само да намеря време, незабавно се премествам в нормална кантора някъде из центъра. Поръчките валят като луди… Е, сър, с какво мога да ви услужа?
— Търся работа — каза Блейн.
— По дяволите — възкликна Френчъл. — Мислех, че сте клиент. — Той се завъртя към гръмогласния солидовизор и кресна: — Алис, би ли намалила това проклето чудо? — Изчака звукът да позатихне и отново се обърна към Блейн. — Братче, ако работата не потръгне скоро, ще трябва пак да стана управител на кабина за самоубийства в Кони айлънд. Значи работа търсиш, а?
— Точно така. Рей Мелхил ми каза да опитам при вас.
Лицето на Френчъл се разведри.
— Как е Рей?
— Умря.
— Срамота — рече Френчъл. — Свястно момче, само дето си падаше малко буен. Два-три пъти работи при мен, докато космическите пилоти стачкуваха. Ще пийнеш ли?
Блейн кимна. Френчъл отиде до канцеларския шкаф и измъкна бутилка ръжено уиски „Лунен сок“. Откри две нащърбени чаши и наля с изящен жест.
— За нашия Рей — каза Френчъл. — Търговците ли го спипаха?
— И го доставиха — отвърна Блейн. — Преди малко разговарях с него в Духовната централа.
— Значи се е докопал до Прага! — възхити се Френчъл. — Ех, приятелю, де и ние да имаме такъв късмет. Значи работа търсиш? Е, може и да те уредя. Я се изправи.
Той обиколи Блейн, опипа бицепсите му и плъзна ръка по издутите мускули на раменете. Постоя пред Блейн, кимайки, без да го гледа, сетне внезапно замахна към лицето му. Десницата на Блейн излетя мигновено и отби удара.
— Добро телосложение, добри рефлекси — каза Френчъл. — Мисля, че ставаш. Разбираш ли нещо от оръжия?
— Не много — призна си Блейн, като се чудеше в какво ли се забърква. — Само… ъъъ… антични оръжия. „Гаранд“, „Уинчестър“, „Колт“.
— Без майтап? Знаеш ли, открай време си мечтая да събера колекция от антични огнестрелни оръжия. Обаче на тоя лов не се допуска нито огнестрелно, нито лъчево оръжие. Друго какво владееш?
— Мога да боравя с пушка с щик — каза Блейн, мислейки как би се пукнал от смях армейският му сержант, ако можеше да чуе това самохвалство.
— Можеш ли? Мушкане, париране и тъй нататък? Ей, да му се не види, мислех, че изкуството на щиковия бой е изчезнало завинаги. Ти си първият, когото виждам от петнайсет години насам. Нает си,
