поддръжка на атомна апаратура. Блейн се качи в стаята си.
13.
Двадесет и третият уличен клон на Духовната централа се намираше в голяма сива сграда недалеч от Трето авеню. Над входа бе издълбан с едри букви надписът: „Посвещава се на свободната връзка между земните жители и преминалите отвъд.“
Блейн влезе в сградата и проучи указателното табло. То посочваше етажи и номера на стаи за Входящи съобщения, Изходящи съобщения, Предавания, Клетвени отричания, Пропъждане на духове, Жертвоприношения, Молитви и Призовавания. Не беше сигурен към коя категория спада, какво означават категориите и изобщо каква е целта на Духовната централа. Отнесе листчето си на гише „Информация“.
— Това е към Входящи съобщения — каза му приятна секретарка с прошарена коса. — Направо по коридора, стая 32-А.
— Благодаря. — Блейн се поколеба, после запита: — Бихте ли ми обяснили нещо?
— Разбира се — каза жената. — Какво ви интересува?
— Ами… дано да не ви прозвучи прекалено глупаво… какво е всичко това?
Възрастната жена се усмихна.
— Труден въпрос. Във философски смисъл предполагам, че можем да наречем Духовната централа крачка към по-голямо единство, опит за премахване на дуализма на съзнание и тяло, замяна на…
— Не — каза Блейн, — питах буквално.
— Буквално? Ами че Духовната централа е поддържана с частни дарения и освободена от данъци организация, упълномощена да действува като обменно учреждение и център за депеши до и от Праговото ниво на Отвъдното. Разбира се, в някои случаи хората не се нуждаят от помощта ни и могат пряко да общуват с покойните си близки. Но най-често е необходимо усилване на сигнала. Този център разполага със съответната апаратура, за да достави до слуха ни гласовете на покойниците. Извършваме и други услуги, като клетвени отричания, пропъждане на духове, призовавания и тъй нататък, които стават необходими от време на време, когато плътта контактува с дух. — Тя му се усмихна сърдечно. — Стана ли ви по-ясно?
— Много благодаря — каза Блейн и тръгна по коридора към стая 32-А.
В малката сива стаичка имаше няколко кресла и високоговорител на стената. Сядайки, Блейн се запита какво ли ще стане.
— Том Блейн! — извика от високоговорителя безплътен глас.
— А? Какво? — запита Блейн, като скочи на крака и се хвърли към вратата.
— Том! Как си, момче?
Вече стиснал дръжката на вратата, Блейн изведнъж позна гласа.
— Рей Мелхил?
— Точно така! Аз съм горе, където отиват богаташите, като умрат! Страхотно, а?
— Меко казано — отвърна Блейн. — Но, Рей, как го направи? Мислех, че нямаш задгробна застраховка.
— Нямах. Чакай да ти разправя цялата история. Дойдоха да ме вземат около час след тебе. Адски бях побеснял, мислех, че ще се побъркам. Останах си разгневен и под упойката, и по време на изтриването. Още бях ядосан, когато умрях.
— Как беше смъртта? — запита Блейн.
— Като взрив. Усетих как се разпръсквам навсякъде, ставам по-голям от галактиката, разпадам се на късчета, те пък се разпадат на още по-ситни късчета и всяко едно от тях бях аз.
— И какво стана?
— Не знам. Може би гневът ми помогна. Бях се разпънал до предел — още мъничко и вече нямаше да съм аз, — а сетне просто отново се събрах. Случва се понякога. Както ти казах, няколко души на милион винаги са оцелявали без задгробна тренировка. Аз бях един от щастливците.
— Сигурно знаеш как я карам — каза Блейн. — Опитах да направя нещо за теб, но вече те бяха продали.
— Знам — потвърди Мелхил. — Благодаря все пак, Том. И знаеш ли, благодаря, че цапардоса онзи мърляч. Дето се е намърдал в моето тяло.
— И това ли видя?
— Напоследък си отварям очите на четири — каза Мелхил. — Между другото, харесва ми твоята Мари. Симпатично хлапе.
— Благодаря. Рей, как изглежда задгробният живот?
— Не знам.
— Не знаеш ли?
— Още не съм в отвъдното, Том. Сега съм на Прага. Това е подготвителен етап, нещо като мост между Земята и отвъдното. Трудно ми е да го опиша. Нещо като мъгляв здрач, от едната страна е Земята, от другата — отвъдното.
— Защо не минеш оттатък? — запита Блейн.
— Още не — каза Мелхил. — Пътят към отвъдното е еднопосочен. Минеш ли веднъж, не можеш да се върнеш. Вече нямаш връзка със Земята.
Блейн се позамисли за това, после запита:
— Кога ще се прехвърлиш, Рей?
— Не знам точно. Мисля засега да остана на Прага и да погледам как вървят нещата.
— Моите неща, искаш да кажеш.
— Ами…
— Много благодаря, Рей, но недей да го правиш. Върви в отвъдното. Мога и сам да се пазя.
— Разбира се, че можеш — каза Мелхил. — Но все едно, мисля засега да поскитам наоколо. Ти би го сторил заради мен, нали? Тъй че недей да спориш. А сега слушай, мисля, че те чакат неприятности.
Блейн кимна.
— Зомбито ли имаш предвид?
— Не знам кой е и какво иска от теб, Том, но не може да е добро. Гледай да си по-далечко, когато си спомни. Но не това имах предвид.
— Искаш да кажеш, че имам и други неприятности?
— Да, боя се. Ще те преследва призрак, Том.
Блейн неволно се разсмя.
— Какво ти е толкова смешно? — възмутено запита Мелхил. — Мислиш, че е весело да те преследва призрак?
— Сигурно не. Но наистина ли е толкова сериозно?
— Божичко, какъв си невежа — рече Мелхил. — Знаеш ли нещо за призраците? Как възникват и какво искат?
— Кажи ми.
— Ами… Когато човек умира, има три възможности. Първо, съзнанието му може да избухне, да се пръсне, да се разпилее и с него е свършено. Второ, съзнанието му може да устои на смъртната травма и той се озовава като дух на Прага. Мисля, че знаеш за тези две възможности.
— Продължавай — каза Блейн.
— Третата възможност е следната: съзнанието му се разкъсва от смъртната травма, но не чак дотам, че да се разпилее. Той се добира до Прага. Но напрежението го е осакатило завинаги. Той е луд. И така, драги приятелю, се ражда призрак.
— Хммм — промърмори Блейн. — Значи призракът е съзнание, полудяло от смъртната травма?
— Точно така. Той е луд и почва да преследва някого.
— Но защо?
— Призраците преследват — обясни Мелхил, — защото ги изпълва порочна омраза, гняв, страх и болка. Те не желаят да минат в отвъдното. Искат да останат колкото може по-дълго на Земята, към която неизменно е приковано вниманието им. Искат да плашат хората, да им причиняват болка, да ги подлудяват.
