— Ясно — каза Блейн. — Но никога не съм вършил нещо, което да вдигне от гроба онова!
Тя безразлично сви рамене.
— В такъв случай сте по-добре, отколкото мнозина от нас.
Никога не му се бе струвала по-чужда. Хелитаксито бавно се спускаше надолу. А Блейн мрачно разсъждаваше, че всяко предимство си има и недостатъци.
В своето време бе видял как победата над болестите в изостаналите райони на света води до експлозивен растеж на населението, глад, епидемии. Бе видял как ядрената енергия поражда заплаха от ядрена война. Всяко предимство сътворяваше свои специфични недостатъци. Защо пък днес да е другояче?
Гарантираният научнообоснован задгробен живот несъмнено беше предимство за човечеството. Технологията отново бе догонила теорията! Но недостатъците… Имаше някакво неизбежно изтъняване на защитния слой около светския живот, някакви процепи в завесата, няколко дупки в бента. Мъртвите отказваха да лежат мирно и благопристойно, настояваха да се мешат с живите. В чия полза? И призраци — несъмнено логични, действуващи в рамките на познатите природни закони. Но това едва ли би утешило човека, преследван от призрак.
Днес, помисли Блейн, върху земното човешко съществуване се стоварва цял нов слой от битието. Също както зомбито се стоварваше зловещо върху неговото съществуване.
Хелитаксито кацна върху покрива на един жилищен блок. Мари Торн плати сметката и поведе Блейн към апартамента си.
Апартаментът беше голям и просторен, приятно женствен и обзаведен в леко театрален дух. Ярките цветове бяха повече, отколкото Блейн би сметнал за съвместимо с мрачния характер на мис Торн, но навярно яйченожълтите и крещящо червените петна изразяваха някакъв копнеж, компенсация за задръжките на нейния делови живот. Или може би такъв беше общоприетият стил. В апартамента имаше всевъзможни технически чудеса, каквито Блейн винаги бе свързвал с бъдещето — самонастройващо се осветление и климатична инсталация, кресла с променливи форми и автоматичен бар, който произвеждаше съвсем прилично мартини.
Мари Торн мина в една от спалните. Завърна се облечена в домашна роба с висока яка и седна на кушетката срещу Блейн.
— Е, Блейн, какво смятате да правите сега?
— Мислех да ви помоля за заем.
— Разбира се.
— В такъв случай смятам да се настаня в хотел и да си потърся работа.
— Няма да е лесно — каза тя, — но имам някои познати, които…
— Не, благодаря — прекъсна я Блейн. — Дано не прозвучи прекалено смешно, но предпочитам сам да си намеря работа.
— Не, не звучи смешно. Само дано да е възможно. Ще вечеряме ли?
— Чудесно. Да не би и да готвите?
— Натискам копчета — каза тя. — Да видим сега. Какво ще речете за една типично марсианска вечеря?
— Не, благодаря — възрази Блейн. — Марсианските гозби са вкусни, но не лепят излишни килограми. Да ви се намира случайно бифтек?
Мари нагласи програмата и остави автоготвачът да подбира храната от шкафа и хладилника, да бели, разопакова, мие, готви и да поръчва нови провизии, за да замести употребените. Вечерята беше безупречна, но кой знае защо, Мари като че се смущаваше. Тя се извини на Блейн за чисто механичния процес. В края на краищата той идваше от епоха, в която жените сами са отваряли консервите и ги опитвали на вкус, но сигурно са имали и повече свободно време.
Докато допият кафето, слънцето бе залязло. Блейн каза:
— Много ви благодаря, мис Торн. А сега, ако можете да ми заемете малко пари, ще си тръгвам.
Тя го погледна изненадано.
— Посреднощ?
— Ще си намеря хотел. Бяхте много любезна, но не бих искал да злоупотребявам повече…
— Няма нищо — каза тя. — Останете да преспите.
— Добре — съгласи се Блейн.
Изведнъж устата му пресъхна, сърцето му заподскача в подозрително бърз ритъм. Знаеше, че в поканата няма нищо лично, но тялото му, изглежда, не разбираше. То държеше да реагира с надежда, дори с очакване спрямо сдържаната и антисептична мис Торн.
Тя му посочи спалнята и го снабди със зелена пижама. Когато остана сам, Блейн затвори вратата, съблече се и си легна. Каза на светлината да изгасне и стаята притъмня.
След малко, точно както бе очаквало тялото му, мис Торн, облечена в нещо бяло и ефирно, дойде и легна до него.
Лежаха мълчаливо един до друг. Мари Торн се притисна към него и Блейн положи ръка под главата й.
— Мислех, че не съм от твоя тип — каза той.
— Не съвсем. Казах, че предпочитам високи, стройни мъже.
— Някога бях висок, строен мъж.
— Подозирах го — каза тя.
Помълчаха. Блейн усети, че го обзема смут и тревога. Какво означаваше това? Че е изпитала нежност към него? Или просто обичай на епохата, нещо като ескимоско гостоприемство?
— Мис Торн — каза той, — питам се дали…
— О, я млъквай! — каза тя, изведнъж се обърна към него и очите й бяха огромни в сумрачната стая. — За всичко ли трябва да питаш, Том?
По-късно тя изрече сънено:
— При дадените обстоятелства мисля, че можеш да ме наричаш Мари.
На сутринта Блейн мина през душа, избръсна се и се облече. Мари натисна копчетата за закуска. След като хапнаха, тя му подаде тънък плик.
— Ако потрябва, мога да ти заема и още — каза тя. — А сега за работата…
— Много ми помогна — каза Блейн. — Останалото бих искал да свърша сам.
— Добре. На плика съм записала адреса и телефона. Моля те, обади се веднага щом намериш хотел.
— Ще се обадя — каза Блейн, като я оглеждаше внимателно.
От снощната Мари нямаше и следа. Като че бе срещнал съвсем друга личност. Но поне засега му стигаше и нейната пресметлива сдържаност.
На прага тя докосна ръката му.
— Том, моля те, внимавай. И се обаждай.
— Ще се обадя, Мари — каза Блейн.
Пое към града щастлив, свеж и твърдо решен да покори света.
12.
Първоначалната идея на Блейн беше да обиколи бюрата за проектиране на яхти. Но се отказа само като си представи как проектант от 1806 година влиза в някое бюро през 1958.
Старомодният дядка може да е много талантлив, но каква полза, щом го запитат какво знае за метацентричен шелфов анализ, диаграми на обтекаемост, центрове на напрежението и най-подходящо разположение на радара и сонара? Коя компания ще му плаща, докато изучи фактите за скоростни предавки, многослойни бои, проверка на резервоарите, стъпки на винтовете, топлообменни системи, синтетични платна…
Безнадеждно, реши Блейн. Нямаше начин да влезе в някое проектантско бюро и да помоли за работа със своите 152 години изостаналост от епохата. Работа като какъв? Навярно можеше да учи и да догони технологията на 2110 година. Но всичко трябваше да стане с времето си.
