— Това пък какво е?
— Нова религия. Нали знаете за Лудите години? Е, по това време се развихрила бурна религиозна полемика…
През 40-те години на двадесет и първи век най-парливият въпрос беше да се определи духовният статус на отвъдното. Още по-лошо стана, когато Корпорация „Задгробен живот“ обяви появата на научно обоснован задгробен живот. Корпорацията полагаше отчаяни усилия да избегне всякакви религиозни усложнения, но това не й се удаваше много добре. Повечето църковници смятаха, че науката непочтено си присвоява тяхна територия. Независимо дали го харесваше, или не, Корпорация „Задгробен живот“ бе приета като представителство на нова научно-религиозна позиция: че спасението се постига не чрез религиозни, морални или етични съображения, а чрез прилагане на безлични и неизменни научни принципи.
Провеждаха се събори, митинги и конгреси за решаване на парливия въпрос. Някои групи възприеха мнението, че новоразкритият от науката задгробен живот очевидно не е раят, спасението, нирваната или небесните селения, защото нямаше нищо общо с душата.
Съзнанието, считаха те, не е синоним на душата, нито пък душата се крие в част от съзнанието. Признаваме, науката е открила начин да продължи съществуването на част от системата съзнание-тяло. Чудесно, но това изобщо не засяга душата и в никакъв случай не означава безсмъртие, рай, нирвана или нещо от тоя сорт. Душата не се влияе от научна обработка. А след окончателната и неизбежна смърт на съзнанието в научния отвъден свят, съдбата на душата ще бъде решена в съответствие с традиционните морални, етични и религиозни обичаи.
— Ехе! — възкликна Блейн. — Мисля, че схващам какво имате предвид. Опитвали са да постигнат мирно съвместно съществуване между наука и религия. Но не са ли били доводите им прекалено изтънчени за някои хора?
— Да — съгласи се Мари Торн, — макар че обяснявали много по-добре от мен и подкрепяли тезата си с всевъзможни аналогии. Но това е само едно от мненията. Други не се стремели към съвместно съществуване. Те просто заявили, че научният задгробен живот е греховен. А една група решила проблема, като застанала на научна позиция и обявила, че душата се съдържа в съзнанието.
— Сигурно това е Църквата на идния живот?
— Да. Те се отцепили от другите религии. Според тях съзнанието съдържа душата, а задгробният живот е прераждането на душата след смъртта без всякакви духовни „ако“ и „но“.
— Това се казва да бъдеш в крак с времето — каза Блейн. — Но моралът…
— Според техните възгледи това не отменя морала. Идниците казват, че не можем да налагаме на хората морал и етика чрез система от духовни поощрения и наказания, а дори и да можем, не би трябвало да го вършим. Казват, че моралът трябва да е добър сам по себе си, първо, заради обществената система, второ, за доброто на отделната личност.
Блейн си помисли, че трупат прекалено много на гърба на морала.
— Предполагам, че е популярна религия? — запита той.
— Много популярна — отговори Мари Торн.
Блейн искаше да пита още, но в това време отец Джеймс заговори:
— Уилям Фицсимънс — обърна се свещеникът към приемника, — дойдохте ли на това място доброволно, с намерение да прекратите земното си съществуване и да го продължите в духовната сфера?
— Да, отче — прошепна пребледнелият приемник.
— И необходимата научна апаратура е подготвила бъдещото ви съществуване в духовната сфера?
— Да, отче.
Отец Джеймс се обърна към Рейли.
— Кенет Рейли, дойдохте ли на това място доброволно, за да продължите земното си съществуване в тялото на Уилям Фицсимънс?
— Да, отче — отвърна Рейли, смален, с обтегнато лице.
— И дадохте на Уилям Фицсимънс възможност да влезе в отвъдното, и платихте парично обезщетение на наследниците на Фицсимънс, и платихте държавната такса, определена за подобни сделки?
— Да, отче — каза Рейли.
— Щом като е тъй — каза отец Джеймс, — няма престъпление, било то гражданско или религиозно. Няма лишаване от живот, тъй като животът на личността Уилям Фицсимънс продължава безпрепятствено в отвъдното, а животът на личността Кенет Рейли продължава безпрепятствено на Земята. Прочее, нека започне прераждането!
За Блейн това бе като грозна смесица от брачна церемония и екзекуция. Усмихнатият свещеник се отдръпна. Техниците привързаха двамата мъже за креслата и прикрепиха електроди към ръцете, краката и челата им. В залата се възцари пълна тишина и директорите на „Рекс“ напрегнато се приведоха напред.
— Давайте — каза Рейли, като погледна към Блейн и леко се усмихна.
Старшият техник завъртя някаква шайба на черната машина. Механизмът гръмко забръмча и прожекторите помръкнаха. Двамата в креслата конвулсивно подскочиха под ремъците, сетне рухнаха назад.
— Всъщност убиват този беден негодник Фицсимънс — прошепна Блейн.
— Този беден негодник — каза му Мари Торн — отлично знаеше какво прави. Той е на тридесет и седем години и през целия си живот е бил неудачник. Никога не е успявал да се задържи на работа и досега нямаше никаква надежда да оцелее след смъртта. За него това беше великолепен шанс. Освен това има съпруга и пет деца, които не можеше да издържа. Сумата, платена от мистър Рейли, ще позволи на съпругата да даде на децата прилично образование.
— Ура за тях! — възкликна Блейн. — Продава се баща с малко употребявано тяло в отлично състояние. Налага се! Саможертва!
— Смешен сте — каза тя. — Гледайте, всичко свърши.
Техниците изключиха машината и разкопчаха ремъците. Никой не обърна внимание на сбръчканото, ухилено старческо тяло на Рейли; техници и лекари изследваха тялото приемник.
— Още нищо! — обади се брадатият стар доктор.
Блейн долавяше из залата напрежение и дори следа от страх. Секундите се влачеха, а лекари и техници продължаваха да се трупат около приемника.
— Пак нищо! — подвикна старият доктор с изтънял глас.
— Какво става? — обърна се Блейн към Мари Торн.
— Както ви казах, прераждането е сложно и опасно. Съзнанието на Рейли още не е успяло да овладее тялото приемник. Не му остава много време.
— Защо?
— Защото тялото започва да умира от мига, в който остане без стопанин. Няма ли поне дремещо съзнание, започват необратими смъртоносни процеси. Съзнанието е най-главното. Дори и в безсъзнание то контролира автоматичните процеси. Но когато го няма изобщо…
— Нищо засега! — провикна се старият доктор.
— Мисля, че вече е късно — прошепна Мари Торн.
— Тръпка! — каза докторът. — Долових тръпка!
Настана дълго мълчание.
— Мисля, че влезе! — викна старият доктор. — Сега кислород, адреналин!
Прихлупиха с маска лицето на приемника. В ръката му се заби спринцовка. Приемникът се размърда, потрепера, килна се назад, отново се размърда.
— Успя! — изкрещя старият доктор, вдигайки кислородната маска.
Като по сигнал директорите скочиха от столовете си и изтичаха на сцената. Обкръжиха приемника, който мигаше и повръщаше.
— Моите поздравления, мистър Рейли!
— Отлично се справихте, сър!
— Изплашихте ни, мистър Рейли!
Приемникът се вторачи в тях. Избърса устни и каза:
— Името ми не е Рейли.
