няколко години по-късно „атомът“ се превърнал в образ на твърде реална и непосредствена заплаха. Нито един благоразумен човек не можел да я пренебрегне. — Мистър Рейли се усмихна унесено. — „Радиацията“ от скучен термин из учебниците се превърнала в причинител на ракови язви. „Космическата болест“ по ваше време е била абстрактно и кухо понятие. Но след петдесет години означавала болници, претъпкани със сгърчени тела. Думите имат склонност да се променят, мистър Блейн, от абстрактни, измислени и академични към функционални, реалистични и ежедневни. Това става, когато технологията догони теорията.
— А призраците?
— Случаят е подобен. Мистър Блейн, вие сте старомоден! Просто ще трябва да промените представата си за думите.
— Няма да е лесно — каза Блейн.
— Но необходимо. Не забравяйте, винаги е имало купища доказателства в полза на призраците. Прогнозата за съществуването им, може да се каже, е била благоприятна. А когато задгробният живот от безплодна мечта се превърна в реалност, призраците също станаха реалност.
— Мисля, че най-напред ще трябва да ги видя — каза Блейн.
— Несъмнено ще ги видите. Но стига толкова. Кажете, харесва ли ви нашата епоха?
— Засега не много — каза Блейн.
Рейли весело се изкиска.
— Не ви допаднаха крадците на тела, а? Но не биваше да напускате сградата, мистър Блейн. Не беше във ваш интерес, а определено не беше и в интерес на компанията.
— Съжалявам, мистър Рейли — обади се Мари Торн. — Аз бях виновна.
Рейли я изгледа, сетне пак се обърна към Блейн.
— Жалко, разбира се. Честно казано, трябваше да ви зарежем на произвола на съдбата в 1958 година. Ще бъда откровен, мистър Блейн, присъствието ви тук малко ни затруднява.
— Опечален съм.
— Двамата с дядо ми решихме, за жалост със закъснение, да не ви използуваме за реклама. Трябваше да го решим по-рано. Както и да е, вече решихме. Но може да има реклама въпреки желанието ни. Възможно е дори правителството да вземе принудителни мерки спрямо корпорацията.
— Сър — вметна Мари Торн, — адвокатите са уверени в нашата позиция.
— О, няма да идем в затвора — каза Рейли. — Но помислете за рекламата. Лошата реклама! „Рекс“ трябва да остане почтен, мис Торн. Намеци за скандал, инсинуации за беззаконие… Не, мистър Блейн не би трябвало да е тук, в 2110 година, като живо свидетелство за погрешната ни преценка. Затова, сър, бих искал да ви направя делово предложение.
— Слушам — каза Блейн.
— Да предположим, че „Рекс“ ви купи задгробна застраховка и по този начин ви гарантира оцеляване след смъртта. Ще се съгласите ли да извършите самоубийство?
Блейн бързо примига.
— Не.
— Защо не? — запита Рейли.
За момент причината изглеждаше очебийна. Кое същество би приело само да отнеме живота си? Уви, човек го прави. Блейн се помъчи да забави разговора, за да размисли.
— Преди всичко — каза той, — не съм напълно убеден в съществуването на задгробен живот.
— Ами ако ви убедим? — запита мистър Рейли. — Ще се самоубиете ли тогава?
— Не!
— Но това е късогледство! Мистър Блейн, помислете само в какво положение се намирате. Тази епоха е чужда за вас, враждебна, незадоволителна. Какво можете да работите? С кого можете да разговаряте и за какво? Дори по улиците не можете да ходите, без да поставите живота си под заплаха.
— Вече няма да се повтори — каза Блейн. — Не знаех как стоят нещата тук.
— Ще се повтори! Вие никога няма да разберете как стоят нещата! Не напълно. Сега сте като първобитен човек, захвърлен случайно във вашата 1958 година. Той навярно би се смятал за доста способен въз основа на опита си със саблезъби тигри и космати мастодонти. Някоя милосърдна душа може дори да го предупреди да се пази от гангстери. Но каква полза? Ще го опази ли това от попадане под кола, токов удар по релсите на метрото, задушаване от газова печка, падане в асансьорна шахта, нарязване с електрически трион или смъртоносно подхлъзване във ваната? За да крачи невредим сред тия неща, човек трябва да е роден между тях. А дори и така хората от вашето време са пострадвали, щом разслабят вниманието си за миг! Колко по-вероятно би било да загине първобитният човек?
— Преувеличавате — каза Блейн, усещайки как по челото му избиват ситни капчици пот.
— Преувеличавам ли? Опасностите в гората нямат нищо общо със заплахите в града. А когато градът се превърне в свръхград…
— Няма да се самоубия — заяви Блейн. — Ще рискувам. Да не говорим повече за това.
— Защо сте толкова неблагоразумен? — сприхаво запита мистър Рейли. — Самоубийте се сега и ще ни спестите куп неприятности. Ако не виждате бъдещето си, мога да го очертая вместо вас. С чисто хладнокръвие и животинска хитрост може да оцелеете година. Дори две. Няма значение, така или иначе, накрая ще се самоубиете. Вие сте типичен самоубиец. Самоубийството е изписано по лицето ви — за него сте роден, Блейн! След година-две ще се самоубиете най-окаяно, ще се изплъзнете с облекчение от изтерзаната плът, но отвъдното не ще приеме ласкаво морното ви съзнание.
— Вие сте луд! — викна Блейн.
— Никога не бъркам типичните самоубийци — спокойно отвърна мистър Рейли. — Винаги ги усещам. И дядо е съгласен с мен. Тъй че, ако вие…
— Не — рече Блейн. — Няма да се самоубия. Боя се, че ще трябва да наемете някого за целта.
— Не е в моя стил — каза мистър Рейли. — Няма да ви насилвам. Но елате на прераждането ми днес следобед. Хвърлете един поглед към отвъдното. Може да промените решението си.
Блейн се поколеба и старецът се ухили.
— Безопасно е, гарантирам, няма измама! Да не се страхувате, че ще ви задигна тялото? Още преди няколко месеца си избрах приемник от открития пазар. Между нас казано, изобщо не бих взел вашето тяло. Ще ми е неудобно, виждате ли, в нещо толкова едро.
Разговорът приключи. Мари Торн изведе Блейн.
10.
Стаята за прераждане беше обзаведена като малък театър. Както узна Блейн, често я използували за лекции и общообразователни курсове за служителите на компанията. Днес публиката беше ограничена и подбрана. Присъствуваше управителният съвет на „Рекс“ — петима мъже на средна възраст, насядали на последния ред и увлечени в тих разговор помежду си. До тях секретарката се готвеше да записва всичко. Блейн и Мари Торн седяха отпред, колкото може по-далеч от директорите.
На подиума под белите лъчи на прожекторите вече бе монтиран апаратът за прераждане — две масивни кресла с множество ремъци и проводници. Между тях имаше голяма лъскава черна машина. Дебели кабели я свързваха с креслата и Блейн имаше тревожното чувство, че ще присъствува на екзекуция. Няколко техници се бяха привели над машината за последна настройка. Край тях стояха старият брадат доктор и червендалестият му колега.
Мистър Рейли излезе на сцената, кимна на публиката и се отпусна в едно от креслата. Последва го четиридесетгодишен мъж с изплашено и бледо, но решително лице. Това беше приемникът, сегашният собственик на тялото, за което бе сключил договор мистър Рейли. Приемникът седна в другото кресло, огледа набързо публиката и сведе очи към ръцете си. Изглеждаше смутен. По горната му устна бе избила пот, сакото му бе потъмняло под мишниците. Не погледна към Рейли, Рейли също не го гледаше.
На сцената излезе нов човек — плешив и сериозен, в тъмен костюм с бяла пасторска якичка и с черно томче в ръка. Той заговори шепнешком с двамата седнали.
— Кой е този? — запита Блейн.
— Отец Джеймс — обясни Мори Торн. — Той е свещеник от Църквата на идния живот.
