вкуса.
— То си е моя работа — каза Блейн, изпитвайки дълбока неприязън към елегантния и словоохотлив работодател. — Мога ли и аз да задам един въпрос?
— На вашите услуги.
— Благодаря. Защо желаете да умрете?
Хъл го изгледа, сетне избухна в смях.
— Сега наистина знам, че сте от миналото! Що за въпрос!
— Можете ли да отговорите?
— Естествено. — Хъл се облегна удобно на стола и в очите му се появи унесеният поглед на човек, който подготвя красноречиво слово. — Аз съм на четиридесет и три години, уморен от нощите и дните. Богат съм и нямам задръжки. Експериментирах, измислях, смях се, ридах, обичах, мразих, ядох и пих до насита. Опитах от всичко, което може да ми предложи Земята, и реших да си спестя досадата на повторението. Когато бях млад, представях си как тази прекрасна зелена планета се върти загадъчно около пламналото си жълто светило като съкровищница, като меден сандък с наслаждения, неизчерпаеми по съдържание и неизмерими по ефекта си върху неутолимите ми страсти. Но, уви, поживях по-дълго и съзрях края на вълненията. А сега гледам с тихо еснафско благодушие как нашата шишкава обла Земя обикаля на безопасно разстояние и с неизменна стъпка страховитата си, крещящо ярка звезда. И въображаемата съкровищница на Земята днес ми се струва шарена детска кутийка с оскъдно съдържание и мизерен ефект върху нервите, които прекалено бързо закърняват за всяка наслада.
Хъл хвърли поглед към Блейн, за да прецени впечатлението от думите си, след това продължи:
— Сега скуката се разстила пред мен като необятна пустинна равнина — и аз реших да не скучая. Предпочетох да продължа напред, нататък, навън, да изпробвам последното и най-велико приключение на Земята — приключението на Смъртта, портата към задгробния живот. Можете ли да разберете това?
— Естествено — каза Блейн, раздразнен и все пак впечатлен от театралното пъчене на Хъл. — Но закъде бързате? Може животът тепърва да ви предложи нещичко от скритите си запаси. А смъртта е неизбежна. Защо да я пришпорвате?
— Говорите като истински оптимист от двадесети век — разсмя се Хъл. — „Животът е реален, животът е сериозен…“ По ваше време човек е трябвало да вярва, че животът е реален и сериозен. Какво друго ви е оставало? Колцина от вас са вярвали наистина в задгробния живот?
— Това не оборва забележката ми — каза Блейн, отвратен от глупавото, предпазливо, благоразумно становище, което бе принуден да заеме.
— Напротив, оборва я! Днес възгледите за живота и смъртта са променени. Вместо прозаичния съвет на Лонгфелоу, ние следваме сентенцията на Ницше — да умрем в подходящия момент! Интелигентният човек не се вкопчва в последните дрипи от живота като удавник за сламка. Той знае, че телесният живот е само нищожна частица от цялостното човешко съществуване. Защо да не ускори смъртта на тялото с някоя и друга година? Защо умният ученик да не прескочи един-два класа? Само страхливецът, глупакът, неукият се вкопчва във всяка възможна скучна секунда на Земята.
— Страхливецът, глупакът, неукият — повтори Блейн. — И онези, които нямат късмета да си купят задгробна застраховка.
— Богатството и класата си имат привилегии — леко се усмихна Хъл, — но и задължения. Едно от тези задължения е да умреш в подходящия момент, преди да си станал досаден за околните и ужасен сам за себе си. Но начинът да умреш не признава нито класа, нито възпитание. За всеки отделен човек той е благородническа грамота, рицарско приключение, кралски зов, най-велико дело в живота. И по това, как се преборва със самотното и опасно начинание, всеки разкрива истинските си човешки измерения. — Сините очи на Хъл заблестяха свирепо. — Не искам да посрещна това съдбовно събитие в постелята. Не искам скучна, кротка, банална смърт да се прокрадва към мен под маската на сън. Избирам да умра в сражение!
Блейн неволно кимна и съжали за собствената си прозаична смърт. Автомобилна катастрофа! Колко скучно, кротко и банално! И колко странен, мрачен, атавистичен и благороден изглеждаше величавият избор на смърт, който правеше Хъл. Претенциозно, разбира се, но в края на краищата и самият живот е претенциозен сред необятната мъртва вселена. Хъл беше като древен японски благородник, който спокойно коленичи, за да изпълни церемониалния акт на харакири и със самия избор на смъртта подчертава важността на живота. Но харакири беше пасивно източно признание за грях, а избраната от Хъл смърт беше западна — свирепа, жестока, възторжена.
Възхитително. Но и крайно досадно за човек, който още не е готов да умре.
— Нямам нищо против вас или когото и да било от хората, избрали смъртта — каза Блейн. — Но какво ще речете за ловците, които смятате да убиете? Те не умират по свой избор и няма да попаднат в отвъдното.
Хъл сви рамене.
— Те са избрали да живеят опасно. По думите на Ницше, предпочитат да поемат риска и заплахата, да играят на зарове със смъртта. Блейн, да не сте размислили?
— Не.
— Тогава ще се срещнем в неделя.
Блейн тръгна към вратата и взе от слугата листчето с инструкциите. На излизане подхвърли:
— Чудя се дали сте помислили за едно.
— Кое? — попита Хъл.
— Трябва да ви е идвало на ум — рече Блейн. — Възможността цялото това сложно представление — научно доказан задгробен живот, мъртвешки гласове, призраци — да се окаже просто гигантска измислица, доходна измама, организирана от Корпорация „Задгробен живот“.
Хъл застина съвършено неподвижно. Когато заговори, в гласа му се долавяха гневни нотки.
— Това е абсолютно невъзможно. Само най-големият невежа би си помислил подобно нещо.
— Може би — каза Блейн. — Но няма ли да сте смешен, ако случайно се окаже измислица! Приятен ден, мистър Хъл.
Тръгна си доволен, че поне за миг поразклати това зализано, самодоволно, изискано, бъбриво копеле… и тъжен, че собствената му смърт беше толкова скучна, кротка и банална.
16.
На следващия ден, събота, Блейн мина през апартамента на Френчъл да си вземе пушката, щика, ловджийската униформа и раницата. Получи в аванс половината заплата без стойността на екипировката и уговорените десет процента. Парите бяха добре дошли, тъй като му оставаха само три долара и дребни монети.
Отиде до Духовната централа, но Мелхил не му бе оставил ново известие. Върна се в хотелската стая и цял следобед тренира мушкане и париране.
Вечерта го завари напрегнат, обезверен и нервен от мисълта, че ловът започва призори. Посети едно малко заведение в Уест Сайд, проектирано по подобие на баровете от двадесети век, с тъмна лъскава стойка, дървени табуретки, меден парапет и стърготини по пода. Настани се в едно сепаре и поръча бира.
Класическите неонови светлини сияеха меко и истински античен грамофон-автомат свиреше сантименталните мелодии на Глен Милър и Бенн Гудман. Блейн седеше прегърбен над халбата бира и печално се питаше кой е и какво представлява.
Наистина ли той се бе наел случайно като ловец и убиец на хора?
Тогава какво бе станало с Том Блейн, бивш проектант на яхти, бивш хай-фи любител, бивш читател на хубави книги, бивш зрител на добри пиеси? Какво бе станало с онзи тих, язвителен, лишен от агресивност човек?
Очевидно онзи човек, настанен в стройното си, нервно, непретенциозно тяло, никога не би решил да убива!
Никога ли?
Дали онзи познат и непрежалим Блейн не беше победен и погазен от едрото тяло на боец с мощни