— Да, стори ми се, че чух глас — каза Блейн.
— Ако се беше обърнал, можехме да те приберем още тогава. Но ти не се обърна, затова те последвахме. На няколко пъти ти отваряхме решетки и канализационни люкове, обаче беше трудно да преценим момента. Всеки път малко закъснявахме.
— Но не и последния път — каза Блейн.
— Накрая се наложи да отворя решетката точно под тебе. Съжалявам, че си удари главата.
— Къде съм?
— Издърпах те от главния тунел — каза Смит. — Сега си в страничен коридор. Тук ловците няма да те открият.
Блейн отново не намираше подходящи думи, за да благодари на Смит. А и Смит отново не приемаше благодарности.
— Не е заради теб, Блейн. За себе си го правя. Нужен си ми.
— Разбра ли вече за какво?
— Още не — каза Смит.
Привиквайки към сумрака, очите на Блейн различиха очертанията на главата и раменете на зомбито.
— А сега какво? — запита той.
— Сега си в безопасност. През подземията можем да те отведем чак до Ню Джърси. Оттам нататък ще се оправяш сам. Но не ми се вярва да имаш затруднения.
— Какво чакаме в момента?
— Мистър Кийн. Без негово разрешение не мога да те преведа по тунелите.
Зачакаха. След няколко минути Блейн различи да се задава крехката фигура на мистър Кийн, подпрян върху ръката на грамадния негър.
— Съжалявам, че имате неприятности — каза Кийн, сядайки до Блейн. — Много жалко.
— Мистър Кийн — обади се Смит, — ако само ми разрешите да го преведа до Ню Джърси по стария тунел Холанд…
— Искрено съжалявам — прекъсна го Кийн, — но не мога да разреша.
Блейн се озърна и видя, че е обкръжен от десетина парцаливи зомбита.
— Разговарях с ловците — каза Кийн — и им дадох гаранция, че до половин час ще се завърнете горе на улиците. Сега трябва да си вървите, Блейн.
— Но защо?
— Просто не можем да си позволим да ви помогнем — обясни Кийн. — И първия път поех необичаен риск, като ви позволих да оскверните гробницата на Рейли. Но го сторих заради Смит, защото съдбата му изглежда някак свързана с вашата. А Смит е от моя народ. Но този път е прекалено. Знаете, че мълчаливо ни търпят да живеем под земята — но само толкова.
— Знам — каза Блейн.
— Смит трябваше да помисли за последствията. Когато отвори онази решетка под вас, ловците нахлуха в тунелите. Не ви намериха, но знаят, че сте някъде тук. И взеха да търсят, Блейн, да търсят! Десетки ловци претърсват нашите подземия, блъскат нашите хора, заплашват, крещят, приказват по малките си радиостанции. Надойдоха и репортери, дори любопитни зяпачи. Някои по-млади ловци се изнервиха и взеха да стрелят по зомбитата.
— Много съжалявам за това — каза Блейн.
— Вината не е ваша. Но Смит би трябвало да е наясно. Светът на подземията не е суверенно кралство. Съществуваме само защото ни търпят, а това търпение може да секне по всяко време. Затова се обърнах към ловците и репортерите.
— Какво им казахте? — запита Блейн.
— Казах им, че една ръждясала решетка се е строшила под вас. Казах, че случайно сте паднал и сте пропълзял в укритие. Уверих ги, че нито един зомби не е замесен, че до половин час ще ви открием и ще ви върнем на улиците. Те приеха честната ми дума и си тръгнаха. Ех, ако можех да постъпя другояче…
— Не ви осъждам — каза Блейн и бавно се изправи.
— Не уточних къде ще излезете — добави Кийн. — Поне ще имате малко по-добър шанс, отколкото преди. Бих искал да сторя нещо повече, но не мога да позволя подземията да се превърнат в ловни терени. Трябва да останем неутрални, да не досаждаме никому, никого да не плашим. Само по този начин ще оцелеем, докато дойде епохата на разбирателството.
— Къде ще изляза? — запита Блейн.
— Избрах един изоставен изход от метрото към 79-а улица — каза мистър Кийн. — Оттам би трябвало да имате добър шанс. И сторих още нещо, което навярно не биваше да правя.
— Какво?
— Свързах се с един ваш приятел, който ще чака на изхода. Но, моля ви, не казвайте никому за това. А сега да побързаме!
Мистър Кийн поведе колоната по криволичещия подземен лабиринт. Блейн крачеше последен и главоболието му постепенно утихваше. Скоро спряха пред бетонни стъпала.
— Изходът е тук — каза Кийн. — Успех, Блейн.
— Благодаря — отвърна Блейн. — И на теб, Смит… благодаря.
— Направих за теб каквото ми беше по силите — каза Смит. — Ако умреш, вероятно и аз ще умра. Ако оцелееш, ще продължа опитите да си спомня.
— И ако си спомниш?
— Тогава ще ти дойда на гости — каза Смит.
Блейн кимна и тръгна нагоре по стълбата.
Навън беше късна нощ и 79-а улица изглеждаше пуста. Блейн стоеше край изхода, озърташе се и се чудеше какво да прави.
— Блейн!
Някой го викаше. Но не Мари, както бе очаквал. Гласът беше мъжки, глас на някой, когото познаваше — може би Сами Джоунс или Тезей. Бързо се завъртя към изхода на метрото. Вратата беше затворена и здраво залостена.
28.
— Том, Том, аз съм!
— Рей?
— Естествено! Говори по-тихо. Наблизо има ловци. Чакай сега.
Блейн приклекна до залостения изход на метрото и зачака, като хвърляше плахи погледи наоколо. Не виждаше и следа от Мелхил. Нямаше нито призрачни изпарения, нито каквото и да било освен нашепващ глас.
— Добре — каза Мелхил. — Сега тръгвай на запад. Бързо.
Блейн закрачи, усещайки невидимото присъствие на Мелхил да се рее край него.
— Рей, как така? — запита той.
— Крайно време беше и аз да ти помогна с нещичко — отвърна Мелхил. — Онзи старец, Кийн, се обадил на твоята приятелка, а тя пък се свърза с мен чрез Духовната централа. Чакай! Спри на място.
Блейн отскочи зад близкия ъгъл. Над самите покриви бавно прелиташе хеликоптер.
— Ловци — каза Мелхил. — Големи маневри си предизвикал днес, момко. Разлепиха плакати с награда за главата ти. Дават награда даже само за информация. Том, казах на Мари, че ще опитам да помогна. Не знам колко ще изтрая. Изтощава ме. След това заминавам направо в отвъдното.
— Рей, не знам как…
— Зарежи. Слушай, Том, не мога да приказвам дълго. Мари се е спазарила с някакви свои приятели. Те имат план, стига да те доведа при тях. Стой!
Блейн спря и намери убежище зад една пощенска кутия. Минаха дълги секунди. Сетне наблизо притичаха трима ловци с пистолети в ръце. Когато изчезнаха зад ъгъла, Блейн отново тръгна.
— Страхотни очи имаш — каза той на Мелхил.
