— Точно така. Независимо от начина или времето на смъртта, съзнанието ви ще оцелее. Как се чувствувате?
— Не знам — каза Блейн.
Започна да реагира едва половин час по-късно, докато се завръщаше към апартамента си.
Задгробният живот беше негов!
Изведнъж го изпълни див възторг. Вече нищо нямаше значение, съвсем нищо! Беше безсмъртен! Можеха да го убият на място и пак щеше да оцелее!
Изпитваше великолепно опиянение. Весело си помисли дали да не се хвърли под колелата на някой минаващ камион. Какво толкова? Всъщност нищо не можеше да му навреди! Сега можеше да стане берсерк, весело да кълца из тълпата. Защо не? Всъщност ченгетата можеха да убият само тялото му!
Чувството беше неописуемо. Сега Блейн за пръв път осъзна какъв товар са носили хората през целия си живот преди откриването на научно доказан задгробен живот. Припомни си тежкия, разплут, непрестанен подсъзнателен страх от смъртта, който неусетно преценяваше всяка постъпка и просмукваше всяко движение. Смъртта, този древен враг, сянката, която пълзи по коридорите на човешкото съзнание като някаква зловеща тения, призракът на всички дни и нощи, спотаеният злодей зад ъглите, сянката зад вратите, невидимият гост на всяко пиршество, незнайната фигура сред всеки пейзаж, вездесъща, вечно чакаща…
Край.
Защото сега от съзнанието му се бе сринало страхотно бреме. Страхът от смъртта бе изчезнал, опияняващо изчезнал, и той се чувствуваше лек като перце. Смъртта, тази древна неприятелка, беше победена!
Завърна се в апартамента, обзет от неописуемо блаженство. Когато отключи вратата, телефонът звънеше.
— Блейн слуша!
— Том! — Беше Мари Торн. — Къде изчезна? Цял ден се мъча да те открия.
— Бях навън, скъпа. А ти къде беше, по дяволите?
— В „Рекс“. Опитвах да разбера какво са замислили. Сега слушай внимателно, имам важна вест за теб.
— И аз имам важна вест за теб, скъпа — каза Блейн.
— Слушай ме! Днес в твоя апартамент ще се появи един човек. Ще се представи за търговец от Корпорация „Задгробен живот“ и ще ти предложи безплатна задгробна застраховка. Не приемай.
— Защо не? Мошеник ли е?
— Не, всичко е истина, предложението също. Но не бива да приемаш.
— Вече приех — каза Блейн.
— Какво?
— Той беше тук преди няколко часа. Приех.
— Мина ли вече процедурата?
— Да. Да не е била фалшива?
— Не — каза Мари, — разбира се, че не е била. О, Том, кога ще се научиш да не приемаш подаръци от непознати? Имахме време за задгробната застраховка… О, Том!
— Какво има? — запита Блейн. — Беше дарение от „Мейн-Фарбинджър текстил“.
— Тая фирма се владее изцяло от „Рекс Корпорейшън“.
— О… Че какво от това?
— Том, директорите на „Рекс“ ти направиха това дарение. Използуват „Мейн-Фарбинджър“ за параван, но дарението е от „Рекс“! Не разбираш ли какво означава това?
— Не. Вместо да крещиш, би ли ми обяснила по човешки?
— Том, става дума за параграфа за разрешеното убийство от Закона за самоубийството. Ще го приложат.
— За какво говориш?
— Говоря за онзи параграф от Закона за самоубийството, който узаконява взимането на тяло приемник. „Рекс“ гарантира оцеляване на съзнанието ти след смъртта и ти прие. Сега могат законно да вземат тялото ти за каквото пожелаят. То е тяхна собственост. Могат да убият тялото ти, Том!
— Да ме убият?
— Да. И разбира се, ще го сторят. Правителството подготвя процес срещу тях за незаконното ти извличане от миналото. Ако не се мотаеш наоколо, няма доказателства. Слушай сега. Трябва да напуснеш Ню Йорк, после страната. Може тогава да те оставят на мира. Ще ти помагам. Мисля, че трябва…
Телефонът замлъкна.
Блейн прещрака вилката няколко пъти, но не чу сигнал. Явно линията беше прекъсната.
Възторгът, който го изпълваше до преди няколко секунди, бързо се изпари. Изчезна опияняващото чувство на независимост от смъртта. Как изобщо му бе хрумнало, че може да стане берсерк? Искаше да живее. Искаше да живее в плът и кръв на Земята, която познаваше и обичаше. В духовния живот нямаше нищо лошо, но засега не го искаше. И още дълго нямаше да го поиска. Искаше да живее сред солидни предмети, да диша въздух, да яде хляб и да пие вода, да усеща плътта около себе си, да докосва чужда плът.
Кога ще опитат да го убият? По всяко време. Апартаментът му беше клопка. Блейн бързо натъпка всички пари в джоба си и изтича към вратата. Отвори я и огледа коридора. Беше пуст.
Изскочи навън, хукна по коридора и изведнъж спря.
Иззад ъгъла се бе появил човек. Стоеше насред коридора. Носеше грамаден лъчемет, насочен към корема на Блейн.
Беше Сами Джоунс.
— Ах, Том, Том — въздъхна Джоунс. — Повярвай ми, адски съжалявам, че си ти. Но бизнесът си е бизнес.
Блейн стоеше като вкаменен, а дулото на лъчемета се надигаше към гърдите му.
— Защо ти? — успя да запита той.
— Че кой друг? — отвърна Сами Джоунс. — Не съм ли най-добрият ловец в западното полукълбо, пък сигурно и в Европа? „Рекс“ ни нае всички до един от Ню Йорк и областта. Само че този път с лъчево и огнестрелно оръжие. Съжалявам, че си ти, Том.
— Но нали и аз съм ловец — възрази Блейн.
— Няма да си първият застрелян. Рискове на професията, момче. Не мърдай. Ще те оправя бързо и чисто.
— Не искам да умра! — изпъшка Блейн.
— Защо не? — запита Джоунс. — Нали си получи задгробната застраховка?
— Измамиха ме! Искам да живея! Недей, Сами!
Лицето на Сами Джоунс стана сурово. Той старателно се прицели, после отпусна лъчемета.
— Много милозлив взех да ставам за тая игра — каза Джоунс. — Добре, Том, тръгвай. Мисля си, че всяка Плячка трябва да има малко преднина. Тъй е по-спортсменско. Обаче те пускам само за малко.
— Благодаря, Сами — каза Блейн и хукна по коридора.
— Обаче, Том… ако наистина ти се живее, отваряй си очите. Казвам ти, в Ню Йорк сега ловците са повече от жителите. И всички транспортни средства са под надзор.
— Благодаря — подвикна Блейн, търчейки по стълбите.
Озова се на улицата, но не знаеше къде да иде. А нямаше време за колебания. Беше късен следобед, до спасителния мрак оставаха дълги часове. Избра посока и закрачи напред.
Почти инстинктивно нозете го поведоха към бордеите на града.
26.
С ръце в джобовете крачеше покрай разнебитени къщурки и стари жилищни блокове, край евтини кръчми и нощни локали, мъчейки се да разсъждава. Трябваше да измисли план. Ако не си съставеше някакъв план, някакъв начин да се измъкне от Ню Йорк, ловците щяха да го открият след час-два.
