Обаче, напомни си той, Френк Кранч е смятал, че тя е тъкмо по неговия вкус. А той носеше тялото на Кранч.
— Повечето ни приятели — продължаваше Алис — бяха ловци от китайските игри. О, някои наминаваха след като Френк си отиде. Но нали ги знаете ловците, само за едно си мислят.
— Това факт ли е? — запита Блейн.
— Да. И тъй, напуснах Пекин и се върнах в Ню Йорк, където съм родена. А после един ден видях Френк — тоест вас. Щях да припадна на място. Искам да кажа, би трябвало да го очаквам и прочие, но все пак си е потресение да видиш как се разхожда тялото на мъжа ти.
— И аз тъй мисля — съгласи се Блейн.
— Тръгнах подир вас значи и тъй нататък. Изобщо нямаше да ви досаждам или нещо такова, но все ме гризеше отвътре. И някак взех да се чудя що за човек… искам да кажа, Френк беше толкова… е, двамата много си пасвахме, нали разбирате.
— Естествено — каза Блейн.
— Бас държа, че ме мислите за ужасна жена!
— Нищо подобно! — възрази Блейн.
Тя го гледаше право в очите със скръбно и кокетно изражение. Блейн усети как потръпва старата рана на Кранч.
Но не забравяй, каза си той, Кранч е изчезнал. Сега всичко е на Блейн — волята на Блейн, изборът на Блейн, вкусът на Блейн…
Нали?
Трябва да се отърва от този проблем, помисли той, докато прегръщаше податливата Алис и я целуваше със съвсем неблейновска страст…
На сутринта Алис приготви закуската. Блейн седеше, гледаше през прозореца и из главата му се въртяха черни мисли.
Отминалата нощ го бе убедила окончателно, че Кранч продължава да царува над умо-телесната коалиция Кранч-Блейн. Защото снощи изобщо не приличаше на себе си. Беше свиреп, жесток, груб, гневен и ликуващ. Бе се превърнал във всичко онова, което винаги го отблъскваше, бе се отдал на страсти, навярно граничещи с безумие.
Това не беше Блейн. Беше Кранч, Победоносното тяло.
Блейн винаги бе ценил високо деликатната изтънченост и усета към нюанси. Може би прекалено високо. И все пак това бяха негови достойнства, израз на собствената му, лична индивидуалност. С тях беше Томас Блейн. Без тях ставаше по-малко от нищо — сянка, хвърляна от всепобедния Кранч.
Унило си представи бъдещето. Щеше да се откаже от борбата и да стане такъв, какъвто го иска тялото — побойник, кавгаджия, жизнерадостен скитник. Може би след време щеше да привикне с този живот, дори да го хареса…
— Закуската е готова — обяви Алис.
Закусиха мълчаливо. Алис скръбно опипваше синината на ръката си. Накрая Блейн не издържа.
— Виж какво — каза той, — съжалявам.
— За какво?
— За всичко.
Тя се усмихна измъчено.
— Няма нищо. Всъщност вината беше моя.
— Съмнявам се. Подай ми маслото, ако обичаш.
Тя му подаде маслото. Няколко минути се храниха мълчаливо. После Алис каза:
— Беше много, много глупаво.
— Защо?
— Сигурно съм тичала подир илюзия. Мислех си, че мога пак да намеря Френк цял и невредим. Всъщност не съм такава, мистър Блейн. Но мислех, че ще бъде както с Френк.
— А не беше ли?
Тя поклати глава.
— Не, разбира се, че не.
Блейн внимателно остави кафеената чашка.
— Предполагам, че Кранч е бил по-груб. Предполагам, че те е бъхтил от стена в стена. Предполагам…
— О, не! — извика тя. — Никога! Мистър Блейн, Френк беше ловец и имаше тежък живот. Но към мен винаги е бил съвършен джентълмен. Имаше обноски, такъв си беше Френк.
— Имаше ли?
— Несъмнено имаше! Френк винаги беше нежен с мен, мистър Блейн. Беше… деликатен, нали ме разбирате. Мил. Нежен. Никога, никога не беше груб. Честно казано, беше точно обратното на вас, мистър Блейн.
— Ъ — рече Блейн.
— Не че ви има нещо — добави тя с прибързано съчувствие. — Вие наистина сте грубичък, но нали знаете, вкусове разни.
— Сигурно е тъй — каза Блейн. — Да, сигурно е тъй.
Довършиха закуската сред неловко мълчание. Освободена от натрапчивата илюзия, Алис си тръгна веднага след това, без дори да подхвърли, че може пак да се видят някой ден. Блейн седеше в широкото кресло, гледаше през прозореца и мислеше.
Значи не беше като Кранч!
Печалната истина, каза си той, бе, че постъпваше както си въобразяваше постъпките на Кранч при подобни обстоятелства. Чисто самовнушение. Истерично си бе втълпил, че един силен, активен, енергичен мъж, който работи на чист въздух, непременно ще се държи с жените като мечка.
Бе се подвел по стереотипа. Щеше да се чувствува още по-глупав, ако не беше толкова облекчен от възвръщането на застрашената си блейновщина.
Намръщи се, като си припомни как Алис описваше Мари. Кльощава, твърда като пирон и студена като риба. Пак стереотипи.
Но при дадените обстоятелства едва ли можеше да упреква Алис.
24.
Няколко дни по-късно Блейн получи известие, че го чакат за разговор в Духовната централа. Намина там след работа и попадна в кабинета, който бе използувал предния път.
— Здравей, Том — раздаде се от високоговорителя гласът на Мелхил.
— Здрасти, Рей. Чудех се къде се губиш.
— Още съм на Прага, но вече няма да е задълго. Ще трябва да продължа и да ви дя как изглежда отвъдното. Обаче исках пак да поговоря с теб, Том. Мисля, че трябва да внимаваш с Мари Торн.
— Ама, Рей…
— Сериозно ти казвам. През цялото време е в „Рекс“. Не зная какво става там, залата им за конференции е изолирана против психическо проникване. Но нещо се мъти около теб и тя е замесена здравата.
— Ще си отварям очите — каза Блейн.
— Том, моля те, послушай ме. Махай се от Ню Йорк. Махай се бързо, докато още имаш тяло и съзнание в него.
— Оставам — каза Блейн.
— Упорито копеле — прочувствено изрече Мелхил. — Каква полза, че имаш дух закрилник, щом изобщо не го слушаш?
— Много съм ти благодарен за помощта — каза Блейн. — Наистина. Но кажи ми откровено, какво ще спечеля, ако избягам?
— Може да останеш жив малко по-дълго.
— Само малко? Толкова ли е зле?
