с Мари, но тя обикновено беше заета по управителни съвети на „Рекс“. Напусна хотела и се настани в малък, обзаведен с вкус апартамент. Ню Йорк започваше да му изглежда нормален.
А и дори да не бе спечелил нищо друго, напомняше си той, поне бе решил проблема с противоречията между съзнание и тяло.
Но тялото не се предаваше толкова лесно. Блейн бе пропуснал един от проблемите, които е вероятно да възникнат за собственик на силно, симпатично и крайно своенравно тяло като неговото.
Един ден конфликтът избухна отново и беше по-сериозен от когато и да било.
Беше напуснал работа в обичайния час и чакаше на автобусната спирка. Забеляза, че една жена го гледа втренчено. Беше на около двадесет и пет години, закръглена, привлекателна и червенокоса. Облечена бе простичко. Имаше решително лице, но в очите й се криеше тъга.
Блейн разбра, че я е виждал и преди, но досега не й е обръщал внимание. Припомни си, че веднъж се бе качила на хелибуса с него. Друг път бе влязла в някакъв магазин по стъпките му. И още няколко пъти бе минала покрай жилищния му блок, когато тръгваше за работа.
Наблюдаваше го навярно от седмици. Но защо?
Отвърна на погледа и зачака. Жената се поколеба, после каза:
— Може ли да поговорим за малко? — Гласът й беше дрезгав, приятен, но много нервен. — Моля ви, мистър Блейн, много е важно.
Значи знаеше името му.
— Разбира се — отвърна Блейн. — Какво има?
— Не тук. Може ли… ъъъ… да отидем някъде?
Блейн се ухили и тръсна глава. Изглеждаше сравнително безопасна, но и Орк изглеждаше така. В тоя свят да се доверяваш на непознати значеше да загубиш ума си, тялото или и двете заедно.
— Не ви познавам — каза Блейн — и не знам откъде сте научили името ми. Каквото и да искате, ще трябва да ми го кажете тук.
— Всъщност не би трябвало да ви досаждам — посърна жената. — Но не можех да се удържа, трябваше да поговоря с вас. Понякога ме наляга такава самота, нали знаете какво е?
— Самота? Е, да, но защо искате да разговаряте с мен?
Тя го изгледа печално.
— Вярно, вие не знаете.
— Не, не знам — търпеливо каза Блейн. — Защо?
— Не може ли да идем някъде? Не ми е приятно да го казвам пред хората.
— Ще трябва да го кажете — отсече Блейн, започвайки да мисли, че играта наистина е много сложна.
— О, добре — каза жената, явно засрамена. — Отдавна ви следя, мистър Блейн. Узнах името и професията ви. Трябваше да говоря с вас. Всичко е заради това ваше тяло.
— Какво?
— Тялото ви каза тя, без да го поглежда. — Виждате ли, то беше на съпруга ми, преди да го продаде на „Рекс Корпорейшън“.
Блейн отвори уста, но не можа да намери подходящи думи.
23.
Още от самото начало Блейн знаеше, че преди да му бъде връчено, тялото е живяло свой собствен живот в този свят. Действувало е, взимало е решения, обичало е, мразило е, оставяло е свой неповторим отпечатък върху обществото, изплитало е своя сложна и трайна мрежа от познанства. Би могъл дори да предположи, че е имало съпруга — повечето тела си имаха. Но той бе предпочел да не мисли за това. Бе си позволил да повярва, че всичко свързано с предишния собственик е изчезнало по най-удобен начин.
Собствената му среща с краденото тяло на Рей Мелхил би трябвало да му докаже колко наивно е подобно поведение. Сега, ще не ще, трябваше да помисли по въпроса.
Отидоха в апартамента на Блейн. Жената, Алис Кранч, седна унило на крайчеца на дивана и прие предложената цигара.
— Такива ми ти работи — каза тя. — Френк — тъй се казваше мъжът ми, Френк Кранч — все нещо не му достигаше, нали знаете? Имаше си добра работа като ловец, но все не беше доволен.
— Ловец?
— Да, беше копиеносец в китайските игри.
— Хмм — промърмори Блейн и отново се зачуди какво ли го бе накарало да отиде на онзи лов. Собствените му затруднения или дремещите рефлекси на Кранч? Колко досадно, че проблемът съзнание- тяло изникваше отново тъкмо когато изглеждаше тъй чудесно уреден.
— Но все не беше доволен — продължи Алис Кранч. — Не го свърташе, като гледаше ония смахнати богаташи как си уреждат убийствата и заминават в отвъдното. Ненавиждаше мисълта, че ще пукне като псе, такъв си беше Френк.
— Не го осъждам — каза Блейн.
Тя сви рамене.
— Какво да се прави? Френк нямаше шанс да спечели пари за задгробна застраховка. Това го мъчеше. А после дойде оная тежка рана в рамото, дето едва не го вкара в гроба. Сигурно още носите белега?
Блейн кимна.
— Е, от онзи момент вече не беше същият. Ловците обикновено не мислят много за смъртта, но Френк взе да си блъска главата. Мислеше за нея непрекъснато. А после срещна оная кльощава дама от „Рекс“.
— Мари Торн?
— Същата. Кльощава дама, твърда като пирон и студена като риба. Не разбирах какво толкова намираше Френк в нея. О, той си покръшкваше от време на време, повечето ловци са такива. От опасностите е. Но има кръшкане и кръшкане. Беше се лепнал като гербова марка за тая капризна дамичка от „Рекс“. Просто не разбирах какво толкова намираше в нея. Искам да кажа, беше толкова кльощава и с толкова постна физиономия. Хубавичка беше, ако човек обича мършавите, но изглеждаше тъй, сякаш и в леглото ще влезе с дрехите, нали ме разбирате.
Блейн кимна измъчено.
— Продължавайте.
— Е, за някои вкусове не се спори, но мислех, че знам какво харесва Френк. И съм имала право, защото се оказа, че не кръшка с нея. Срещите били чисто делови. Един ден цъфна на вратата и ми рече: „Бейби, напускам те. Тръгвам на онуй пусто пътешествие в отвъдното. А пък за теб ще има една дебела пачка.“ — Алис въздъхна и избърса очи. — Тоя голям идиот си беше продал тялото! От „Рекс“ му осигурили задгробна застраховка, дали му обезщетение за мен и той адски се гордееше, проклетникът! Е, помъчих се да го разубедя, бъбрих до посиняване. Никаква полза, беше решил, че негово е царството небесно. Мислеше си, че бездруго му е изпята песента и следващият лов ще го довърши. И замина. Обади ми се веднъж от Прага.
— Още ли е там? — запита Блейн, усещайки как настръхват косъмчетата по врата му.
— Вече цяла година не съм го чувала — каза Алис, — тъй че сигурно е преминал в отвъдното. Негодник!
Тя си поплака, после избърса очи с миниатюрна кърпичка и скръбно се вторачи в Блейн.
— Нямаше да ви досаждам. В края на краищата тялото си беше на Френк, той го продаде и сега е ваше. Нямам претенции спрямо него или вас. Но понякога съм толкова потисната, толкова самотна.
— Представям си — прошепна Блейн, мислейки, че тя определено не е негов тип. Обективно погледнато, беше хубавичка. Миловидна, но възпълна. Чертите й бяха добре оформени, подчертани и ярки. Червената коса, макар и явно боядисана, беше гладка и дълга до раменете. Такава жена можеше да си представи с ръце на кръста да хока полицай, да тегли рибарска мрежа, да танцува фламенко под звуците на китара, да подкарва стадо кози по планинска пътека с разкопчана селска блуза и широка пола, шушнеща около мощните й бедра.
Но не му беше по вкуса.
