21.
Половин час по-късно беше в апартамента на Мари Торн. Мари, без грим, облечена в домашна роба, примига сънено и го въведе в кухнята, където натисна копчетата за кафе, препечени филийки и бъркани яйца.
— Бих искала — каза тя — да подбираш по-приличен час за драматичните си появявания. Часът е шест и трийсет сутринта.
— Занапред ще се постарая — весело отговори Блейн.
— Беше обещал да се обадиш. Какво стана с теб?
— Тревожи ли се тия дни?
— Ни най-малко. Какво стана?
Между хапките Блейн й разказа за лова, преследването и прогонването на призрака. Тя го изслуша и накрая рече:
— И тъй, очевидно се гордееш с постиженията си. Навярно имаш право. Но все още не знаеш какво иска Смит и дори кой е той.
— Нямам представа — каза Блейн. — Смит също. Честно казано, изобщо не ме интересува.
— Какво ще стане, когато той разбере?
— Тогава ще му мисля.
Мари надигна вежди, но си премълча.
— Том, какви са плановете ти сега?
— Ще си намеря работа.
— Като ловец ли?
— Не. Логично или не, ще опитам из бюрата за проектиране на яхти. После ще взема да наминавам насам в по-прилични часове и да ти досаждам. Как звучи?
— Непрактично. Искаш ли един добър съвет?
— Не.
— Все пак ще ти го дам. Том, напусни Ню Йорк. Бягай колкото може по-далече. Иди на островите Фиджи или Самоа.
— Че защо?
Мари неспокойно закрачи напред-назад из кухнята.
— Ти просто не разбираш този свят.
— Мисля, че го разбирам.
— Не! Том, имал си няколко типични преживелици и толкоз. Но това не означава, че си усвоил нашата култура. Бил си отвлечен, гонил те е призрак и си ходил на лов. Но това не е нищо повече от повърхностна туристическа обиколка. Рейли беше прав, ти си изгубен и безпомощен както би бил някой първобитен човек в твоята 1958 година.
— Това е смешно и протестирам против сравнението.
— Добре де, нека да е китаец от 14-и век. Представи си, че този хипотетичен китаец е срещнал гангстер, возил се е на автобус и е видял Кони айлънд. Би ли казал, че е разбрал Америка от 20-и век?
— Разбира се, че не. Накъде биеш?
— Бия натам — каза тя, — че тук не си в безопасност и дори не усещаш какви, къде или колко сериозни са заплахите. Първо, онзи проклет Смит е по петите ти. Второ, наследниците на Рейли може да не се зарадват, че си осквернил гробницата му, може би ще сметнат за необходимо да предприемат нещо. А и директорите на „Рекс“ още обсъждат какво да те правят. Ти обърка, промени и провали цял куп неща. Не го ли усещаш?
— Мога да се справя със Смит — заяви Блейн. — Наследниците на Рейли да вървят по дяволите. Колкото до директорите, какво могат да ми сторят?
Мари се приближи и го прегърна през врата.
— Том — сериозно изрече тя, — на твое място всеки човек, роден в тази епоха, би побързал да си плюе на петите.
За миг Блейн я притисна и погали лъскавата й черна коса. Тя се тревожеше за него, искаше да е в безопасност. Но сега нямаше настроение да слуша предупреждения. Бе преодолял опасностите на лова, бе минал през желязната врата на подземния свят и отново си бе проправил път към светлината. Сега, седнал в слънчевата кухничка на Мари, се чувствуваше въодушевен и умиротворен. Опасността му се струваше академичен проблем, който за момента не заслужаваше обсъждане, а идеята да бяга от Ню Йорк беше абсурдна.
— Кажи ми — шеговито подхвърли Блейн, — и ти ли си от нещата, които обърках?
— Навярно ще си загубя работата, ако това имаш предвид.
— Не това имам предвид.
— Тогава би трябвало да знаеш отговора… Том, моля те, няма ли да напуснеш Ню Йорк?
— Не. И моля те, престани да създаваш паника.
— О, господи — въздъхна тя, — говорим един и същ език, но не мога да ти втълпя. Не разбираш. Нека да опитам с пример. — Тя се позамисли. — Представи си, че някой има платноходка…
— Обичаш ли платноходките? — попита Блейн.
— Да, много. Том, слушай ме! Представи си, че някой има платноходка и се кани да тръгне на презокеанско плаване…
— По морето на живота — вметна Блейн.
— Не си смешен — каза тя и в този миг изглеждаше много красива и сериозна. — Този човек не разбира нищичко от платноходки. Гледа я как се полюшва свежо боядисана и всичко си е на мястото. Не може да си представи никаква опасност. Сетне ти оглеждаш платноходката. Виждаш, че ребрата са пропукани, корабни червеи са прояли кормилната стойка, гнездото на мачтата е прогнило, платната са плесенясали, болтовете на кила са ръждиви и сглобките са готови да се разпаднат.
— Откъде си научила толкова много за платноходките? — запита Блейн.
— Плавам с тях от дете. Слушай, ако обичаш. Казваш на този човек, че платноходката е негодна, че навярно ще потъне при първата буря.
— Трябва някой ден да излезем двамата по море — каза Блейн.
— Но този човек — упорито продължи Мари, — нищо не разбира от платноходки. Всичко изглежда наред. И най-гадното е, че не можеш да му кажеш точно какво ще се случи или кога. Може платноходката да издържи месец, година или пък само седмица. Може най-напред да се строшат болтовете на кила или пък мачтата да ги изпревари. Просто не знаеш. Това е и нашето положение. Не мога да ти кажа какво ще се случи или кога. Просто знам, че не си готов за плаване. Трябва да се махнеш оттук!
Тя го изгледа с надежда. Блейн кимна и каза:
— Страхотен екипаж става от теб.
— Значи няма да си отидеш?
— Не. Цяла нощ съм бил на крак. Само на едно място отивам — в леглото. Ще ми правиш ли компания?
— Върви по дяволите!
— Скъпа, моля те! Къде е жалостта ти към един бездомен странник от миналото?
— Аз излизам — каза тя. — Настанявай се в спалнята както намериш за добре. И гледай да си помислиш за това, което ти казах.
— Дадено — съгласи се Блейн. — Но защо да се тревожа, щом ти ще се грижиш за мен?
— И Смит се грижи за теб — напомни му тя.
Целуна го лекичко и излезе от кухнята.
Блейн довърши закуската и легна да спи. Събуди се малко след пладне. Мари още не се бе прибрала, тъй че преди да си тръгне, той й остави весела бележка с адреса на хотела.
През следващите няколко дни безуспешно посети повечето бюра за проектиране на яхти в Ню Йорк. Някогашната му фирма, „Матисън и Питърс“, отдавна бе предала богу дух. Другите фирми не проявяваха интерес. Най-сетне в „Якобсен яхтс лимитед“ старшият проектант го разпита подробно за отдавна
