Печално заявление. Но гласът на Мари Торн не звучеше печално. Сякаш просто констатираше факт.
— Смятате, че би трябвало да умре, вместо да опитва прераждането? — запита Блейн.
— Аз лично бих го предпочела. О, забравям, че не са ви осведомили. Просто ме е яд, че всичко се реши в последния момент. Тъкмо сега се намеси онзи изкуфял дядка…
— Защо Рейли не е говорил с дядо си по-рано? — попита Блейн.
— Пита го. Но дядо му не искаше да отговаря.
— Ясно. Много ли е стар?
— Дядото на Рейли? Когато умря, беше на осемдесет и една.
— Какво?
— Да, умря преди около шейсет години. И бащата на Рейли умря, само че той изобщо не иска да приказва — жалко, защото имаше добър търговски нюх. Защо ме зяпате така, Блейн? О, забравих, че не знаете как стоят нещата. Всъщност всичко е много просто.
За момент тя поспря и се замисли. После кимна отривисто и тръгна към вратата.
— Къде отивате? — запита Блейн.
— Да кажа на Рейли какво мисля за него! Не може да ми погоди такъв номер! Обеща!
Самообладанието й се възвърна изведнъж.
— Колкото до вас, Блейн, предполагам, че повече няма да ни трябвате. Имате си живот, имате си и прилично тяло, в което да живеете. Мисля, че можете да си вървите когато пожелаете.
— Благодаря — каза Блейн, докато жената излизаше.
Облечен с кафявите панталони и синята риза, Блейн напусна болничната стая и тръгна по дълъг коридор, докато стигна до врата. Край нея стоеше униформен пазач.
— Извинете — каза Блейн, — навън ли води тази врата?
— Ъ?
— Оттук ли се излиза от сградата на „Рекс“?
— Да бе, естествено. Оттук и право на улицата.
— Благодаря.
Блейн се поколеба. Жалко, че не бяха удържали на думата си да го ориентират в новата ситуация. Искаше да попита пазача как е Ню Йорк, какви са местните обичаи и разпоредби, какво да види и от какво да се пази. Но пазачът явно не бе чувал за Човека от Миналото. Той гледаше опулено Блейн.
Никак не му харесваше идеята да се гмурне в Ню Йорк през 2110 година ей така, без пари, знания и приятели, без работа и жилище, настанен в неудобно ново тяло. Но нямаше какво да се прави. В края на краищата, гордостта си е гордост. Предпочиташе сам да си опита късмета, отколкото да моли за помощ твърдата като порцелан мис Торн или някой друг служител на „Рекс“.
— Трябва ли ми пропуск за излизане? — запита той с лека надежда.
— Хич. Само за влизане. — Пазачът се навъси подозрително. — Хей, какво ти става?
— Нищо — каза Блейн.
Отваряйки вратата, все още не вярваше, че ще го пуснат да си тръгне толкова безпрепятствено. Но защо пък не? Беше попаднал в свят, където хората разговарят с умрелите си дядовци, където има космически кораби и задгробни двигатели, където изтръгват човек от миналото като рекламна примамка, а сетне безгрижно го зарязват.
Вратата се затвори. Зад него се издигаше тъмният масив на сградата „Рекс“. Отпред се разстилаше Ню Йорк.
5.
От пръв поглед градът напомняше сюрреалистичен Багдад. Видя тантурести дворци от бели и сини плочки, изящни червени минарета и безформени сгради с безвкусни китайски покриви и кубета като луковици. Изглежда, из града вилнееше ориенталска архитектурна мания. Блейн се зачуди дали наистина е в Ню Йорк. Може би Бомбай, Москва или даже Лос Анджелес, но не и Ню Йорк. С облекчение зърна небостъргачите да се очертават открито и рязко на фона на кривите азиатски структури. Изглеждаха като самотни часови на онзи Ню Йорк, който някога бе познавал.
Миниатюрно гъмжило изпълваше улиците. Блейн видя мотоциклети и мотопеди, лимузини, не по-големи от едновремешни „Порше“, камиони с размера на „Буик“ и нищо по-едро. Запита се дали това е нюйоркският вариант за борба с пренаселването и замърсяването. Ако наистина беше така, не помагаше.
По-голямата част от движението минаваше над главата му. Имаше витлови и реактивни машини, въздушни товарни фургони и едноместни скутери, хеликоптерни таксита и летящи автобуси с надписи „Въздухопорт 2-ро ниво“ или „Експрес за Монтаук“. Лъскави точици бележеха вертикалните и хоризонталните трасета, по които се плъзгаше движението, струпваха се, завиваха, изкачваха се и слизаха. Примигващи червени, зелени, жълти и сини светлини, изглежда, регулираха потока. Имаше правила и ред, но за неопитния поглед на Блейн всичко беше необятен пърхащ хаос.
Петдесет фута по-горе имаше още една търговска улица. Как стигаха хората до там? И впрочем как изобщо човек можеше да живее и да запази разсъдъка си сред тази шумна, ослепителна, задръстена машина? Човешкото стълпотворение беше непоносимо. Струваше му се, че го залива море от плът. Колко беше населението на този свръхград? Петнадесет милиона? Двадесет? В сравнение с него Ню Йорк от 1958 година изглеждаше като затънтено селце.
Трябваше да спре и да подреди впечатленията си. Но тротоарите бяха претъпкани и щом забавеше крачка, хората почваха да го блъскат и да ругаят. Нийде не се виждаха градинки или пейки.
Забеляза група хора, подредени един подир друг, и зае последното място. Опашката бавно се затътри напред. Блейн се тътреше заедно с нея и се мъчеше да си поеме дъх, а главата му тътнеше глухо.
След малко той отново се овладя и изпита известно уважение към своето силно, флегматично тяло. Може би на човек от миналото му трябваше тъкмо такава плътска обвивка, ако искаше да гледа бъдещето хладнокръвно. Недоразвитата нервна система си имаше и предимства.
Опашката мълчаливо се влачеше напред. Блейн забеляза, че подредените мъже и жени са зле облечени, чорлави, немити. Всички имаха едно и също изражение на мрачна безнадеждност.
На опашка за хляб ли беше?
Той потупа по рамото мъжа пред себе си.
— Извинете, накъде отива тази опашка?
Човекът извъртя глава и изгледа Блейн с кръвясали очи.
— Към кабините за самоубийства — каза той, изпъвайки брадичка към началото на опашката.
Блейн благодари и побърза да се измъкне от редицата. Да опустее дано злокобното начало на първия истински ден в бъдещето. Кабини за самоубийства! Е, никога нямаше да влезе по своя воля в някоя от тях, това поне знаеше с абсолютна увереност. Едва ли щеше да закъса чак дотам.
Но що за свят можеше да си позволи кабини за самоубийства? И то безплатни, ако се съдеше по клиентелата… Трябваше да внимава с безплатните придобивки в тоя свят.
Като се заплесваше по зрелищата, Блейн продължи по-нататък и постепенно взе да привиква с блесналия, трескав, буен, претъпкан град. Стигна до една огромна сграда, оформена като готическа катедрала, с развени флагове над най-високите кули. На самия връх грееше яркозелена светлина, която се виждаше ясно на фона на гаснещото следобедно слънце.
Сградата, изглежда, беше някаква забележителност. Блейн дълго я зяпа, после зърна един мъж да се подпира на стената, пушейки тънка пура. Сред всички жители на Ню Йорк сякаш само той не бе обзет от трескава забързаност. Блейн се приближи към него.
— Извинете, сър, какво представлява тази сграда?
— Това — обясни човекът, — е управлението на Корпорация „Задгробен живот“.
Беше висок и много слаб, с дълго, скръбно, обветрено лице. Дрехите му висяха като на закачалка, сякаш беше по-свикнал с джинси, отколкото с костюми по поръчка. Блейн реши, че човекът прилича на пришълец от западните щати.
— Внушително — каза Блейн, гледайки към върха на готическия замък.
— Постна работа — отвърна непознатият. — Не сте от града, нали?
