много. В крайна сметка прашната библиотека навярно си имаше предимства.
Барът се въртеше все по-бързо. Блейн изгуби съзнание.
6.
Свести се в полумрачна стаичка без мебели, врати и прозорци, само с един решетест вентилационен отвор на тавана. Подът и стените бяха дебело тапицирани, но тапицерията отдавна не беше прана. Вонеше.
Блейн седна и сякаш нажежени игли го боднаха в очите. Отново легна.
— Отпусни се — посъветва го нечий глас. — От тия капки шеметът бавно минава.
Не беше сам в тапицираната стая. Някакъв непознат седеше в ъгъла и го гледаше. Беше само по гащета. Блейн се поогледа и разбра, че и той е в същия костюм.
Бавно се надигна и седна с гръб до стената. За момент се уплаши, че главата му ще се пръсне. После, когато злобните иглички задълбаха надолу, взе да съжалява, че още не се е пръснала.
— Какво е това? — запита той.
— Последна спирка — бодро рече непознатият. — Спипаха те, както и мене. Спипаха те и те довлякоха като чувал. Сега остава само да те опаковат и да ти лепнат етикета.
Блейн не разбираше нищо от приказките му. Не беше в настроение да разшифрова жаргона на 2110 година. Хвана се за главата и промърмори:
— Нямам пари. Защо ще ме спипват?
— Не се прави на ударен — каза непознатият. — За какво друго може да те спипат? Трябва им тялото ти, мой човек!
— Тялото ми?
— Точно. За приемник.
Тяло приемник, помисли Блейн, също като това, което заемаше сега. Ами разбира се. Естествено. Като си помислиш малко, всичко става очевидно. Тази епоха се нуждаеше от резервни тела приемници за най- различни цели. Но как се намира тяло? Не расте по дърветата, не е полезно изкопаемо. Значи го взимаш от някого. Малцина са чак дотам любезни, че да си продадат тялото — без него не си струва да живееш. Как тогава да се попълнят резервите?
Лесно. Намираш някой будала, приспиваш го, криеш го, вадиш съзнанието и взимаш тялото.
Темата за размисъл беше интересна, но Блейн не стигна далече. Изглежда, главата му най-сетне бе решила да избухне.
След време махмурлукът поотслабна. Блейн се надигна и откри пред себе си книжна чинийка със сандвич и чаша с някакво тъмно питие.
— Яж, не се бой — каза непознатият. — Тия тук се грижат за нас. Чух, че в момента на черния пазар телата вървели почти по хиляда долара.
— Черен пазар ли?
— Какво ти става бе, човек? Събуди се! Знаеш, че има черен пазар за тела, както и официален пазар.
Блейн отпи от тъмната течност, която се оказа кафе. Непознатият се представи: Рей Мелхил, енергетик от космическия кораб „Бремен“. На възраст изглеждаше колкото Блейн, стегнат, червенокос, чипонос мъж с леко издадени напред зъби. Дори в сегашното окаяно положение не бе загубил известна доза юначна самоувереност, неизчерпаемия оптимизъм на човек, който все е минавал между капките. Луничавата му кожа беше много бяла, само на шията имаше червено петънце, следа от някогашно радиационно изгаряне.
— Трябваше да си опичам ума — каза Мелхил. — Обаче от три месеца бяхме в транзит през астероидния пояс, та зажаднях за веселба. Всичко щеше да е чудесно, ако бях с момчетата, но се откъснах от тях. Кръшнах из бордеите с някакъв крокодил. Оная ми капна нещо в питието и се озовах тук. — Мелхил кръстоса ръце зад главата си и се облегна назад. — Как пък точно на мен можа да се случи! Все повтарях на момчетата да внимават. Дръжте се за тайфата, казвах. Знаеш ли, не ми е толкова до умирането. Просто ме е яд, като си помисля, че тия негодници ще дадат тялото ми на някой мръсен, шишкав, разнебитен дърт мърляч, та да се мотае на белия свят още петдесетина години. Това ме съсипва, мисълта как онзи шишкав дърт мърляч ще се перчи с моето тяло. Божичко!
Блейн мрачно кимна.
— Та това ми е печалната история — отново се ободри Мелхил. — Твоята каква е?
— Тя, моята, е доста дълга — каза Блейн — и на места съвсем смахната. Искаш ли да я чуеш цялата?
— Разбира се. Време колкото щеш. Надявам се.
— Добре тогава. Всичко започна през 1958 година. Чакай, не ме прекъсвай. Карах си колата…
Когато свърши, Блейн се облегна на тапицираната стена и дълбоко си пое дъх.
— Вярваш ли ми? — запита той.
— Защо не? Пътуването през времето не е кой знае каква новост. Само дето е незаконно и скъпо. А ония момчета от „Рекс“ са готови на всичко.
— И момичетата — каза Блейн.
Мелхил се ухили. Поседяха в дружеско мълчание. После Блейн попита:
— Значи ще ни използуват за тела приемници?
— Натам отива.
— Кога?
— Когато им падне клиент. Аз съм тук от седмица, доколкото мога да преценя. Всеки момент могат да грабнат някой от нас. Или пък да се забавят още една-две седмици.
— И просто изтриват съзнанието?
Мелхил кимна.
— Но това е убийство!
— Тъй си е — съгласи се Мелхил. — Обаче още сме живи. Може пък ченгетата да организират хайка.
— Не ми се вярва.
— И на мен. Имаш ли задгробна застраховка? Може и да оцелееш след смъртта.
— Аз съм атеист — каза Блейн. — Не вярвам в тия глупости.
— И аз. Но задгробният живот е факт.
— Я стига — кисело рече Блейн.
— Така е! Научен факт!
Блейн се втренчи в младия космонавт.
— Рей, защо не вземеш да ме просветиш? Кажи накратко какво е станало от 1958 година насам.
— Голяма задача ми възлагаш — каза Мелхил, — а пък аз не съм от най-образованите.
— Дай само общата представа. Какви са тия задгробни истории? Ами прераждането, телата приемници? Какво става?
Мелхил се облегна назад и въздъхна.
— Е, чакай да видим. 1958. Някъде през шейсетте години са пратили кораб до Луната, а на Марс кацнали десетина години по-късно. После идва оная кратка война за астероидите — съвсем ограничен конфликт в далечния космос. С кого ли воювахме…
— Няма значение — каза Блейн. — Давай за прераждането и задгробния живот.
— Ще се помъча да ти го изложа както разправяха в колежа. Там имахме курс по „Основи на психическото оцеляване“, но беше отдавна. Чакай да видим. — Мелхил съсредоточено сбърчи чело. — Цитирам: „Още от най-ранни времена човекът е долавял присъствието на невидим духовен свят и е подозирал, че ще попадне в този свят след смъртта на тялото си.“ Сигурно знаеш всичко за предисторията. Египтяните, китайците, европейските алхимици и тъй нататък. Затова ще прескоча направо на Рийн3. Той е живял по твое време. Изследвал човешката психика в Дюкския университет. Чувал ли си за него?
— Естествено — каза Блейн. — Какво е открил?
