— Освен това трябва да ви помоля за паспорта и депозит от петдесет долара.
Кордли помисли, че е шега.
— Ей, ама аз само ще пиша на нея, няма да се женя.
Продавачът сви рамене.
— Виж, паспортът ми е при
— Разбира се, че не. Трябва да имам паспорта ви, за в случай че решите да се укриете.
— Но защо пък ти трябва паспорта ми
— Вие може би сте експерт по стойността на употребяваните немски пишещи машини на испанския пазар, а?
— Не, но…
— Тогава, позволете ми, господине, да си работя, както смятам за необходимо. Освен това трябва да знам по какъв начин мислите да използвате машината.
—
— Разбира се.
Това бе една от онези абсурдни ситуации, които могат да се случат на всекиго в чужбина. Изискванията на продавача бяха неразбираеми, а държанието му обидно. Кордли беше готов да кимне леко, да се обърне и да си излезе.
Тогава си спомни за лука и морковите. Видя Манджата. И изведнъж разбра, че може да бъде какъвто си иска зеленчук.
Той се обърна към продавача. Усмихна му се победоносно.
— Искаш да знаеш как ще използвам пишещата машина ли? — попита той.
— Точно така.
— Ами, честно казано, имах намерение да си я напъхам в носа — каза Кордли.
Продавачът зяпна към него.
— Много успешен метод за кражба — продължи Кордли. — Освен това имах намерение да ти дам откраднат паспорт и фалшиви пезети. Щом идех в Италия, щях да продам машината за десет хиляди долара. Знаеш ли, в Милано има направо глад за пишещи машини. Те са отчаяни и купуват всичко.
— Господине — заговори продавачът. — Вие сте решили да се държите неприлично.
— Точната дума е гадно. Размислих по отношение на пишещата машина. Но позволи ми да те поздравя за владеенето на английски език.
— Учил съм упорито — отбеляза продавачът с лека гордост.
— Очевидно. И въпреки известна слабост, която забелязвам в произношението на Р-овете, успяваш да говориш като венециански гондолиер с разцепена устна. Поздрави от мен семейството си. А сега те оставям на спокойствие да си чоплиш пъпките.
Като си припомняше сцената по-късно, Кордли реши, че е изиграл доста добре фалшивата си роля на морков. Вярно, че заключителните му слова бяха малко пресилени и свръхинтелектуализирани. Но подтекста на лошотията му бе убедителен.
По-важен бе простият и ясен факт, че го бе направил. А сега, в тишината на хотелската си стая, вместо да се самоизяжда от яд, той изпитваше успокоителното чувство, че бе поставил в това положение някой друг.
Беше го направил! Просто ей така, бе превърнал себе си от лук в морков!
Но беше ли морално оправдана подобна постъпка? По всяка вероятност продавачът не можеше да се държи по-приятно. Той беше продукт на собственото си генетично и социално обкръжение, жертва на възпитанието си. И изразяваше по-скоро естествена, а не умишлена омраза…
Кордли се прекъсна. Разбра, че мисли типично по луковски, което показваше невъзможност да възприеме морковите, освен като аномалия в света на луковете.
Но сега той знаеше, че както лукът, така
И освен това знаеше, че човек е свободен и може да си избере какъв зеленчук иска да бъде. Можеше да си живее като весело грахче или киселец, или чеснова скилидка (макар че това беше малко дразнеща метафора). Във всеки случай човек може да направи своя избор между света на морковите и този на лука.
По този въпрос трябва доста да се помисли, реши Кордли. Но така и не му остана време. Вместо това той излезе да разглежда забележителностите въпреки дъжда, а после продължи пътешествието си.
Следващият инцидент се случи в Ница, в едно уютно малко ресторантче на булеварда на „Сините дяволи“, с червени карирани покривки и неразбираемо меню, написано на ръка с червено мастило. Имаше четирима сервитьори, единият от които приличаше на Жан-Пол Белмондо чак до висящата на дебелата му долна устна цигара. Останалите приличаха на избягали от ареста крадци. Вътре имаше няколко скандинавски туристи, които тихо си ядяха супата, един възрастен французин с барета и три приятни англичанки.
Белмондо се довлече до него. Кордли, който говореше ясно френски, макар и като по учебник, поиска да му сервират менюто за десет франка, което бе видял да виси на прозореца. Сервитьорът му хвърли поглед като на просяк.
— Ааа, за днес вече го привършихме — каза той и му подаде менюто за 30 франка.
В предишното си превъплъщение Кордли по всяка вероятност би преглътнал и би си поръчал. Или може би просто би станал треперещ от ярост и би напуснал ресторанта, бутвайки някой стол по пътя си.
Но сега…
— Май не ме разбрахте — каза Кордли. — Според френските закони вие трябва да сервирате всичко от фиксираните менюта, които показвате на прозореца.
—
— Не.
— Тогава
— Добре — съгласи се Кордли. И точно в този момент, като по поръчка, в ресторанта влезе възрастна двойка. Мъжът бе с двуредно сако в рибена кост. Жената носеше фина памучна рокля на цветя. Кордли извика към тях: — Извинете, приятели, вие англичани ли сте?
Малко поизплашен, мъжът наклони глава в нещо като кимване.
— Тогава трябва да ви посъветвам да не се храните тук. Аз съм здравен инспектор от ЮНЕСКО. Готвачът май не си е мил ръцете от края на Втората световна война. Още не сме направили окончателното изследване за тиф, но имаме съмнения. Щом помощникът ми пристигне с лакмусовата хартия…
В ресторанта бе настанало мъртво мълчание.
— Предполагам, че твърдо сварените яйца може и да са безопасни — добави Кордли.
Възрастният мъж може и да не беше повярвал на думите му, но това нямаше значение, тъй като Кордли определено показваше, че се заяжда.
— Хайде, Милдред — каза той и те побързаха да излязат.
— Ей там си отиват шестдесет франка плюс пет процента бакшиш — заяви хладнокръвно Кордли.
— Веднага се махай оттук — изсумтя сервитьорът.
— На мен пък ми харесва да стоя — заяви Кордли и скръсти ръце. — Харесва ми
— Не можеш да останеш без консумация.
— Ще ям. От менюто за десет франка.
Сервитьорите се спогледаха, кимнаха в унисон и започнаха да се приближават в заплашителна фаланга. Кордли се обърна към останалите посетители.
— Моля всички ви да бъдете свидетели! Тези хора ще ме нападнат. Четирима срещу един. В противоречие с френските и общочовешките закони, просто защото искам да си поръчам менюто за десет