Кордли, лук и моркови

Робърт ШеклиКордли, лук и моркови

Сигурно си спомняте онзи кавгаджия, който хвърляше пясък по дребния 47-килограмов слабак? Е, проблемът на онази хилка така и не бе разрешен, въпреки твърденията на Чарлз Атлас. Един истински кавгаджия обича да хвърля пясък по хората. За него унижението представлява просто едно дълбоко удовлетворение. Не би имало значение, дори и да тежите 120 килограма, да имате стоманени мускули и здрави мишци или да сте мъдър като Соломон, или хитър като Волтер. Вие все пак ще си получите обидата и вероятно няма да можете да направите нищо, за да я избегнете.

Точно така преценяваше положението Хауърд Кордли. Той беше приятен човек, винаги унижаван от хората на Фулър Бръш, кредиторите, управителите на заведения и други важни фигури. На Кордли това не му харесваше. Той изстрадваше мълчаливо безбройните агресивни маниаци, които се промъкваха начело на опашките, взимаха таксито, което той бе спрял пръв, и подло отмъкваха момичетата, с които той разговаряше по купоните.

По-лошото бе, че тези хора като че ли харесваха провокациите и ги търсеха, с единствената цел да причиняват неприятности на другите.

Кордли не можеше да разбере защо е така, докато през един летен ден, когато караше разсеяно колата си из северните райони на Испания, богът Тот-Хермес не му поднесе оригинално обяснение, мърморейки:

— Хммм, виж, момчето ми, аз съм свикнал с това, но разбери, ако не добавим моркови, яденето няма да се получи.

— Моркови ли? — опита се да разбере думите му Кордли.

— Говоря ти за онези типове, на които се гневиш — обясни Тот-Хермес. — Те трябва да действат по този начин, момчето ми, понеже са моркови, а морковите са си такива.

— Че ако те са моркови — заговори Кордли, — тогава аз…

— Ти, разбира се, си едно малко, перленобяло лукче.

— Да! Боже мой, да! — извика Кордли, замаян от заслепяващата светлина на прозрението.

— И естествено ти и всички останали перленобели лукчета си мислите, че морковите са просто неприятни, някакъв вид мутирал в оранжево лук. Докато морковите ви гледат и ви се подиграват. „Глей, к’ви странни, кръгли бели моркови, я!“ Искам да кажа, че двата вида просто не могат да се понасят, докато всъщност…

— Да, продължавай! — извика Кордли.

— Всъщност — заяви Тот-Хермес, — в Манджата има място за всичко!

— Разбира се! Разбрах, разбрах, разбрах!

— А това означава, че всеки, който съществува, е необходим и че ти трябват дългите, омразни, оранжеви моркови, както ще ти потрябват и красивите, приятни, бели лукчета, или обратното, защото без всички съставки, това не е Манджа, тоест живот, и се получава, ако мога така да кажа…

— Супа! — извика екзалтирано Кордли.

— Улучи — пропя Тот-Хермес. — Кажи думата, прочети я на висок глас и позволи на хората да разберат божествената формула…

— Супа! — каза Кордли. — Да, сега разбирам. Гъстата, чисто бяла лучена супа е нашата мечта за рая, докато огненооранжевия морковен бульон е представата ни за ада. Съвпада, всичко съвпада!

— Амин — пропя Тот-Хермес.

— Но тогава къде отива грахът? Ами месото, за Бога?

— Не се хващай за думите — посъветва го Тот-Хермес. — Те оставят грозни белези. Задоволи се с морковите и лука. А сега ми позволи да ти предложа едно питие… Специалитет.

— Ами подправките, къде се слагат подправките? — попита Кордли, докато отпиваше голяма глътка от тъмночервената течност, предложена му от ръждясала манерка.

— Е момчето ми, ти задаваш въпроси, отговорите на които могат да бъдат разкрити само пред масон от тринадесета степен, облечен в кадифе и обут в сандали. Съжалявам. Просто не забравяй, че всичко влиза в Манджата.

— В Манджата — повтори Кордли и облиза устни.

— И се дръж за лука и морковите. Това да ти е шаблонът.

— Лук и моркови — повтори Кордли.

— Това е твоят път — каза Тот-Хермес. — Хей, ама ние стигнахме до Коруна. Можеш да ме оставиш тук някъде.

Кордли спря колата си встрани на пътя. Тот-Хермес взе раницата си от задната седалка и излезе.

— Благодаря за возенето, момчето ми.

— За мен беше удоволствие. Аз ти благодаря за виното. Какво беше то?

— Домашно вино, смесено със съвсем малко фирмена есенция на стария доктор Хамърфингър. Направено от гнурите в тайните лаборатории на Калифорнийския университет в Лос Анджелис за предстоящото голямо европейско преобръщане.

— Каквото и да е, то наистина е! — с уважение произнесе Кордли. — Истински еликсир за мен. С такова нещо можеш да успееш да продадеш вратовръзка на антилопа. Можеш да промениш света и да го превърнеш от гладък сфероид в ъгловат трапецоид… Какво каза?

— Няма значение. То така или иначе е част от пътешествието ти. Може би е по-добре да си полегнеш за малко, а?

— Когато боговете нареждат, ние, смъртните, трябва да се подчиняваме — наблегна на думите си Кордли. Той си полегна върху предната седалка на колата. Тот-Хермес се надвеси отгоре му, брадата му просветна в златисто, а главата му закри дърветата.

— Добре ли си?

— Никога през живота си не съм бил по-добре.

— Искаш ли да поостана?

— Няма нужда. Ти ми помогна повече, отколкото е възможно.

— Радвам се да го чуя, момчето ми. Ти говориш хубаво. Наистина ли си добре? Е, чао тогава.

Тот-Хермес тръгна към залеза. Кордли затвори очи и разреши повечето проблеми, които бяха мъчили умовете на най-великите философи през вековете. Той бе леко изненадан от това колко просто всъщност е всичко.

Най-накрая той заспа. Събуди се шест часа по-късно. Бе забравил повечето от блестящите прозрения и ярки решения. Това беше просто невъобразимо. Как е възможно някой да обърка ключовете на вселената? Но той бе успял и май нямаше надежда да се оправи. Раят бе загубен, може би за добро.

Обаче помнеше за лука и морковите и не беше забравил Манджата. Може би не беше точно прозрението, което сам би избрал, ако имаше възможност за избор, но това му бе дадено и той не го отказа. Кордли разбра, може би инстинктивно, че в играта на прозрението човек взима онова, до което се докопа.

На другия ден под проливен дъжд той стигна в Сантандер. Реши да напише весели писма да всичките си приятели, може би дори да се опита да нахвърля един пътепис. Това изискваше пишеща машина. Администраторът на хотела го насочи към един магазин за даване на пишещи машини под наем. Той отиде и откри един продавач, който говореше перфектно английски.

— Давате ли под наем пишещи машини за по един ден? — попита Кордли.

— Защо не? — отвърна продавачът. Той беше с мазна черна коса и тънък аристократичен нос.

— Колко ще ми искате за тази? — посочи Кордли една тридесетгодишна преносима „Ерика“.

— Седемдесет пезети за ден, което прави един долар. Обикновено.

— А сега не е ли обикновено?

— Разбира се, че не, тъй като сте чужденец. За вас сто и осемдесет пезети на ден.

— Добре — каза Кордли и посегна за портфейла си. — Искам я за два дена.