Край на пътешествието

— На североизточния ъгъл на Пето авеню и 18-а улица.

— Близо до пощенската кутия ли? Така си и мислех! Направихте ми услуга, господин Джаспърс! С какво мога да ви бъда полезен?

— Казах ви, че не знам. Беше един непонятен…

— Да. Но какво бихте желали?

— Време — каза тъжно Джаспърс. — Нали на всички това ни трябва?

— Не, не е така — твърдо каза Хал. — Но, въпреки това, аз може да ви помогна. Колко време искате?

— Бих желал още стотина години — отговори Джаспърс.

— Елате пак утре — каза му Хал. — Ще се опитам да ви помогна.

След като Джаспърс си тръгна, Лилиян попита:

— Наистина ли можете да му помогнете?

— Утре ще разбера — каза Хал.

— Защо утре?

— А защо не утре?

— Защото карате мен и господин Джаспърс да чакаме, а това не е хубаво.

— Да, така е — призна Хал. — Но то е съвсем нормално. По време на пътуванията си съм забелязал, че животът е точно състояние на очакване. Изводът е, че можете да се радвате на всичко, докато чакате, защото очакването е всичко, което сте в състояние да направите.

— О, скъпи, това е твърде умно за мен.

— Тогава иди и напиши едно писмо или каквото там мислиш, че трябва да правиш.

8.

Хал отиде да обядва в „Ориндж Джулиъс“ на 8-а улица. Точно това място се препоръчваше в Междупланетния гастрономически пътеводител за евтино хранене на Земята. Хал установи, че „хот-дога“ с лют пипер е възхитителен. Той се нахрани и тръгна към югоизточния ъгъл на пресечката на Шесто авеню с 8-а улица.

Един мъж с американското знаме в ръка бе застанал пред магазина „Натан“. Малка тълпа се бе събрала наоколо му. Човекът бе възрастен и лицето му бе червено и сбръчкано.

— Казвам ви, че мъртвите живеят и че те ходят по земята точно в този миг — казваше той. — Вярвате ли ми?

— Лично аз би трябвало да се съглася с вас — отвърна Хал. — Защото виждам зад вас астралното тяло на една възрастна жена с посивели коси и навехната ръка.

— Боже мой, това трябва да е Етел! Тя почина миналата година, господине, и оттогава все се опитвам да поговоря с нея! Какво казва тя?

— Тя казва, цитирам: „Хърбърт, престани да приказваш глупости и се върни в апартамента, защото канчето с вода, което остави върху печката, за да си свариш яйца, вече е останало на сухо и онова проклето място ще изгори след половин час.“

— Това е Етел. Така е! — възкликна Хърбърт. — Етел! Как може да продължаваш да твърдиш, че говоря глупости, след като вече си само дух?

— Тя каза, че един мъж, който не може да си свари даже яйца, без да изгори апартамента си, не може да знае кой знае колко за духовете — каза Хал.

— Тя винаги все така ми говореше — заяви Хърбърт. — Благодаря ви за помощта, господине.

Той хукна нататък.

— Госпожо, не бяхте ли твърде строга с него? — попита Хал.

— Той никога не ме е слушал, когато бях жива, няма да ме послуша и сега — отвърна Етел. — Какво означава строгост спрямо такъв човек? Приятно ми беше да поговоря с вас, господине, но трябва да си тръгвам.

— Къде? — попита Хал.

— Обратно в дома за възрастни души, къде другаде? — Тя си тръгна невидимо.

Хал поклати възхитено глава.

„Земя! — помисли той. — Не е ли наистина прекрасно място? Колко тъжно, че трябва да бъде унищожена.“

Той си тръгна. После помисли: „А трябва ли да бъде унищожена?“

Разбра, че всъщност не знае. И това го направи щастлив.

9.

Хал мина по космическата връзка от 16-а улица към Катедралната алея. Трябваше да се прекачи веднъж в Юка, Аризона, едно много известно градче, където се намираше най-старият свободно висящ земен силоз.

На Катедралната алея имаше десет колосални катедрали — подарък за хората на Земята от религиозните влечуги от Сейни II. Катедралите бяха маскирани като каменни къщи, за да се избегнат неприятностите с местните власти.

Днес много хора ги разглеждаха. Имаше венерианци, маскирани като немци, други от съзвездие Стрелец, маскирани като хипита. Никой не обича да го мислят за турист.

Тревожна забележка: Един дебел мъж (нямащ нищо общо с другите, срещани преди това дебели мъже) се приближи до Хал и каза:

— Извинете, вие не сте ли Хал Папазян?

Хал го изгледа. Успя да забележи леко обезцветяване на черния дроб на човека. Нищо сериозно, просто петънце върху черния дроб. Иначе мъжът не притежаваше някакви отличителни белези, освен че беше дебел.

— Аз съм Артър Вентура — каза човекът. — Аз съм ти съсед.

— От Алдебаран ли сте? — попита Хал.

— Не, аз съм от Бронкс, точно както и ти.

— На Алдебаран няма Бронкс — заяви Хал, макар че не беше в настроение за прости декларативни изречения.

— Хал, я ела на себе си. Ти изчезна преди седмица. Хелън почти е полудяла от страх. Тя ще се обади в полицията.

— Хелън?

— Съпругата ти.

Хал разбра какво става. Преживяваше истинска конфронтационна сцена и също така криза на личността. Това бяха неща, които средностатистическия извънземен турист никога не можеше да преживее. Какъв скъпоценен спомен ще бъде това, ако само успееше да го запази!

— Хубаво — каза Хал. — Благодаря ви най-сърдечно за тази информация. Съжалявам, че съм разтревожил съпругата си, сладката Мелън…1

— Хелън — поправи го Вентура.

— Хммм, да. Кажете й, че ще се видим веднага, щом изпълня задачата си.

— Каква е тази задача?

— Откриването на задачата е моята задача. Така е при нас, по-висшите форми на живот.

Хал се усмихна и се опита да се отдалечи. Но Артър Вентура прояви странна възможност да се умножи и да заобиколи Папазян отвсякъде, да шуми и да упражнява сила. Папазян се замисли дали да не изобрети лазерен лъч и да ги убие всичките, но това, разбира се, нямаше да бъде в духа на случилото се.

И така, с леки побутвания, подпомогнат от разни хора, някои от които в униформи, Папазян бе заведен в един апартамент в Бронкс и в прегръдките му се хвърли една жена, която говореше нещо твърде лично и с тенденциозно естество.

Хал позна, че жената е Хелън. Това беше жената, която твърдеше, че му е съпруга. И имаше документи