Край на пътешествието

за доказателство.

10.

В началото беше интересно да имаш жена, куп деца и истинска работа, банкова сметка и кола, както и няколко чифта дрехи и всичко останало, което имаха земните жители. Той си играеше с всички новости. Успяваше да изпълнява ролята на съпруг на Хелън без особени трудности, тъй като всички действия му бяха сравнително познати и само трябваше да си ги припомни.

Почти всеки ден тя го питаше:

— Скъпи, наистина ли не можеш да си спомниш нищо?

— Наистина — отвръщаше Хал. — Но съм сигурен, че ще си спомня.

Хелън плачеше. Хал свикна и с това. Но не беше в състояние да оцени значението му.

Съседите бяха доста загрижени, приятелите — любезни. Всички полагаха големи усилия да прикрият мнението си, че той си е загубил ума, че е откачен, луд, лунатик.

Хал Папазян научи всичко, което Хал Папазян някога бе вършил и го правеше. Установи, че дори и най-простите неща са вълнуващи. Защото какво по-интересно можеше да има за един алдебарански турист от това да живее живота на земен човек и да бъде приеман за такъв от останалите земляни?

Естествено, той допускаше грешки. Трудно му беше да върши работата си по определеното време. Но постепенно научи, че не трябва да стриже ливадата в полунощ, не бива да събужда децата от сън в 5 часа сутринта и не е редно да тръгва за работа в 9 часа вечерта. Не виждаше смисъл в подобни ограничения, но от това животът ставаше още по-интересен.

11.

По настояване на Хелън Папазян отиде при доктор Кардоман — един човек, който бе специалист по изучаването на мислите на хората и който им казваше кои от тях са добри и полезни и кои фалшиви, вредни и противопоказни.

КАРДОМАН: Откога имаш чувството, че си извънземен?

ПАПАЗЯН: Осъзнах го малко след раждането си на Алдебаран.

КАРДОМАН: Ще спестиш и на двама ни доста време, ако просто разбереш и приемеш факта, че си един луд с куп странни мисли.

ПАПАЗЯН: Ще спестим време и ако ти признаеш, че аз всъщност съм лице от мъжки пол от Алдебаран, попаднало в необичайна ситуация.

КАРДОМАН: Я стига, бе. Слушай, тъпако, това твърдение няма да доведе да никъде. Съгласи се с моите условия и аз ще те излекувам.

ПАПАЗЯН: Я стига, бе.

12.

Оздравителният процес вървеше бавно. Нощите се сменяха с дни, мина седмица, месец. На моменти Хал имаше проблясъци, които доктор Кардоман поощряваше и които Хелън записваше в една тетрадка под заглавие „Завръщане от дълбокия космос. Разказ на една жена за живота й с мъж, който вярва, че е от Алдебаран“.

13.

Един ден Хал каза на доктор Кардоман:

— Хей, мисля, че си спомням миналото.

— Хммм — отговори доктор Кардоман.

— Имам един сладко-горчив спомен за себе си, когато бях на осем години. Аз сервирам какао на едно стоманено фламинго, намиращо се на поляната пред къщата на родителите ми, близо до тайното кътче, където Мейвис Хийли и аз провеждахме възхитителни и срамни опити и където на не повече от стотина метра река Чисапийк неочаквано се влива в меките дълбини на залива Чисапийк.

— Преграда на паметта — обясни Кардоман и се консултира с папката, която Хелън бе събрала за него. — На осем години ти си живял в Янгстаун, Охайо.

— По дяволите — каза Папазян.

— Но си на прав път — продължи Кардоман. — Всеки има прегради на паметта, които скриват ужаса и удоволствието от някакви истински преживявания, и с които той предпазва психиката си.

— Знаех си аз, че е много хубаво, за да е истина — каза Папазян.

— Недей да се отчайваш. Появата на преградата е добър признак.

— Благодаря ти, че го казваш — отвърна Хал. — Но нека се върнем отново към старата дъска на психиатрията.

14.

Той си припомни и разни други неща. За младостта си, когато бе юнга на един британски боен кораб, патрулиращ по река Янгце, за шестия си рожден ден, отпразнуван в Зимния дворец в Санкт Петербург, за двадесет и шестата си годишнина, когато работеше като готвач в Клондайк.

Всичко това бяха неопровержимо земни спомени, но не и такива, каквито търсеше доктор Кардоман.

15.

И после, в един хубав ден, на вратата почука един продавач на четки и пожела да разговаря с „домакинята“.

— Тя ще се върне след няколко часа — каза Папазян. — Днес има урок по народен гръцки, а после урок по гравиране.

— Чудесно — отвърна продавачът. — Всъщност исках да говоря с вас.

— Не ми трябват никакви четки — заяви Папазян.

— По дяволите четките — каза продавачът. — Аз съм вашият офицер за свръзка и съм дошъл да ви предупредя, че излитаме точно след четири часа.

— Излитаме ли?

— Е, на всичко хубаво му идва краят. Дори и на почивката.

— Почивка ли?

— Ей, ела на себе си — ядоса се продавачът на четки или офицерът за свръзка. — Вие, алдебаранците, наистина сте странни хора.

— А ти откъде си?

— От Арктур. Ние на Арктур имаме здрава психика и никога не позволяваме да ни се изплъзне паметта.

— А пък ние, алдебаранците, винаги позволяваме на паметта си да се изплъзва — каза Папазян.

— Точно затова аз съм офицер за свръзка, а ти си турист. Добре ли си прекара времето в игри с туземците?

— Аз май съм се оженил за една — отвърна Папазян. — Или по-точно казано, май съм съжител на една, чийто съжител някога е изглеждал точно като мен.

— Ние предлагаме тази услуга — каза арктурианецът. — Истински земен съжител е част от услугите в обиколката. Е, идваш ли?

— Ще нараня чувствата на бедната Мелън — каза Папазян.

— Нейното име е Хелън и тя, както и повечето земляни, прекарва невероятно много време с наранени чувства. Не мога да те насилвам да се върнеш. Ако искаш да останеш, следващият туристически кораб ще