По време на закуската Търстън обясняваше с педантични подробности защо този капан не може да работи, тъй като няма отвор, през който да влезе плячката. Дайли се усмихваше и му обясняваше принципа на осмозата. Търстън настояваше, че такова нещо не съществува. Когато чиниите бяха измити и подсушени, те тръгнаха по мократа, хлъзгава трева към капана.
— Гледай! — извика Дайли.
В капана имаше нещо. Нещо с размерите на заек, но яркозелено на цвят. Очите му бяха изтеглени на някакви стълбчета и то щракаше с щипки като на рак към тях.
— Никога повече ром преди закуска — каза Търстън. — От утре! Подай ми манерката.
Дайли му я даде и Търстън изля две яки глътки в гърлото си. После отново погледна хванатото същество и се потресе:
— Брррр!
— Аз мисля, че това е някакъв нов вид — заяви Дайли.
— Нов вид кошмар. Не е ли по-добре да тръгнем за езерото Плесид и да забравим това?
— Не, разбира се, че не. Никога не съм виждал такова нещо из книгите си по зоология. То може и да е напълно непознато за науката. В какво ще го държим?
—
— Ами разбира се. Не може да остане в капана. Ще трябва да му построим клетка и да разберем с какво се храни.
Лицето на Търстън изгуби част от обикновено спокойния си вид.
— Виж какво, Ед. Няма да прекарвам отпуската си с това нещо. Та то може и да е отровно. Пък и съм сигурен, че има лоши навици. — Той въздъхна дълбоко и продължи: — В този капан има нещо неестествено. Нещо… нечовешко!
Дайли се ухили.
— Сигурен съм, че са казвали същото за първия автомобил на Форд и за лампата на Едисън. Този капан е просто още един пример на американския прогрес в техниката и технологиите.
— Нямам нищо против прогреса — твърдо каза Търстън. — Обаче в други направления. Не можем ли просто…
Той погледна лицето на приятеля си и млъкна. Дайли имаше изражението, което трябва да е имал и Кортес, когато е изкачил връх Дериън.
— Да — заговори Дайли след малко. — Така мисля.
— Какво?
— После ще ти кажа. Първо да направим клетка и да включим капана отново.
Търстън изпъшка, но тръгна подире му.
Защо още те няма, Семиш? Не разбираш ли сложността на положението ми? Не разбра ли колко завися от теб? Спомни си за стария си приятел! Помисли си за лъскавата козина на Фрегл, заради която се напъхах в тази каша. Поне ми се обади!
Земляните използваха капана, който естествено изобщо не е никакъв капан, а предавател на материя. Другият му край е скрит на планетоида и аз го зареждам с дребни животни, които хващам в градината. Земляните ги изваждат винаги от трансмитера. Не знам с каква цел ги вземат. Но един землянин събира какво ли не.
След като мина и третото животинче и никое от тях не бе върнато, аз разбрах, че всичко е готово.
Те стояха в ниската пристройка на бунгалото. Търстън гледаше недоволно трите клетки, направени от летви и мрежа против комари. Във всяка от тях имаше по едно същество.
— Ух! Миришат — каза той.
В първата се намираше онова зелено същество с очи на стълбчета и щипки като на рак. До него имаше някаква птичка с три чифта люспести криле, а в третата нещо като змия, само че с глави и в двата края на тялото си.
В клетките бяха поставени купички с мляко, чинийки с мляно месо, зеленчуци, трева, кора от дърво… Всичко недокоснато.
— Те просто не искат да хапнат нищо — тревожеше се Дайли.
— Явно са болни — каза му Търстън. — Сигурно са вирусоносители. Не можем ли да се отървем от тях, Ед?
Дайли погледна изненадано приятеля си.
— Том, ти никога ли не си пожелавал слава?
— Какво?
— Слава. Да знаеш, че името ти ще пребъде през вековете.
— Аз съм бизнесмен — отвърна Търстън. — Никога не съм обмислял подобна възможност.
— Никога ли?
Търстън се усмихна глупаво.
— Е, добре де, че кой не я иска? Но какво си намислил?
— Тези същества — посочи Дайли. — Това са уникати. Ние ще ги представим в музея.
— Ъ?
— Изложбата Дайли-Търстън на непознати досега същества.
— Че те могат да ги нарекат и на наше име — каза Търстън. — Все пак ние ги открихме, нали?
— Разбира се! Нашите имена ще бъдат записани до тези на Ливингстън, Одюбон и Теди Рузвелт.
— Хммм — Търстън се замисли дълбоко. — Предполагам, че ще бъдат изложени в музея по естествена история. Сигурен съм, че ще организират изложба…
— Аз мисля, че няма да е просто изложба — прекъсна го Дайли. — Може да заемат цяло крило от музея. Секция Дайли-Търстън.
Търстън изгледа радостно приятеля си. Дайли притежаваше качества, каквито той не беше си и представял, че има.
— Но, Ед, ние имаме само три. Не можем да запълним цяло крило само с три експоната.
— Там, откъдето са дошли тези, трябва да има още. Нека погледнем в капана.
Този път капанът съдържаше едно същество, високо поне метър, с малка зелена глава и разделена на две опашка. Имаше поне дузина тънки ресни и всичките се размахваха яростно.
— Другите бяха спокойни — отбеляза внимателно Търстън. — Може би това е опасно.
— Ще го затворим в клетка — решително настоя Дайли. — А след това искам да се свържа с музея.
С доста усилия те прехвърлиха съществото в клетката. Капанът беше включен отново, а Дайли изпрати до музея по естествена история следната телеграма: „ОТКРИХ ПОНЕ ЧЕТИРИ ЖИВОТНИ, КОИТО ПРЕДПОЛАГАМ ДА СА ОТ НЕПОЗНАТ ВИД ТОЧКА ИМАТЕ ЛИ ПОМЕЩЕНИЕ ЗА СЪОТВЕТНА ИЗЛОЖБА ТОЧКА НАЙ-ДОБРЕ Е ВЕДНАГА ДА ИЗПРАТИТЕ ВАШ ЧОВЕК“.
После по настояване на Търстън той изпрати няколко писма с безукорни препоръки до музея, за да не си помислят онези, че е някакъв луд.
Същия следобед Дайли обясни теорията си на Търстън. Сигурен беше, че на това място се намира някакъв първичен изолиран район. В него живеят същества, останали от праисторически времена. Никога не са били хващани, защото поради вековния си опит са станали много внимателни. Но този капан, действащ на съвсем нов принцип, на принципа на осмозата, е нещо, което те не са успели да избегнат.
— Но тези планини са доста добре изследвани — възрази му Търстън.
— Явно не достатъчно добре — каза Дайли с необорима логика.
После двамата се върнаха при капана. Той беше празен.
Едвам те чувам, Семиш. Моля те да увеличиш обхвата. Или още по-добре, ела лично. Какъв е смисълът да си говорим отдалеч в положението, в което съм попаднал? То става все по-отчаяно.
Какво, Семиш? Да ти разкажа по-нататък ли? Че то е ясно. След като трите животни минаха през трансмитера, аз разбрах, че съм готов. Беше време да кажа на жена си.
