Затова я помолих да попълзи из градината с мен. Тя беше доста поласкана.
— Кажи ми, скъпи — заговори тя, — има ли нещо, което да те тревожи напоследък?
— Хмм — отвърнах й аз.
— Да не би да съм те разочаровала? — попита тя.
— Не, миличка — казах й аз. — Ти направи всичко възможно, но то просто не е достатъчно. Затова ще си взема друга жена.
Тя остана неподвижна и ресните й се замърдаха притеснено. После възкликна:
— Фрегл!
— Да — казах й аз. — Великолепната Фрегл се съгласи да сподели колибата ми.
— Но ти забравяш, че сме се чифтосали за цял живот.
— Знам. Съжалявам, че ти настояваше за тази формалност. — И с едно хитро бутване, аз я наврях в трансмитера за материя.
Семиш, трябваше да я видиш! Ресните й се виеха, тя пищеше и… изчезна.
Най-после бях свободен! Малко замаян, но свободен! Свободен да се чифтосам с бляскавата Фрегл!
Сега можеш да разбереш цялата изтънченост на замисъла ми. Беше ми необходимо да си осигуря сътрудничеството на земляните, тъй като трансмитерът трябва да се задейства и откъм двете посоки. Прикрих го като капан, защото земляните вярват на всичко. И за подарък накрая им изпратих жена си.
Нека сега те се опитат да поживеят с нея! Аз не можах!
Без грешка! Абсолютно без никаква грешка! Тялото на жена ми никога няма да се появи, защото алчните земляни не изпускат нищо придобито. Никой никога няма да може да я открие.
Провинциалната спокойна атмосфера в бунгалото беше изчезнала. Калният път бе изровен от гуми на коли и камиони. Земята бе покрита с изпочупени стъкла, смачкани пакети от цигари, обвивки от бонбони, парчета моливи и хартии. Но сега, след няколко ужасни часа, всички си бяха отишли. Бе останала само горчивина.
Дайли и Търстън стояха безнадеждно вторачени в празния капан.
— Какво, смяташ, не е наред в това проклето нещо? — попита Дайли и ритна притеснено капана.
— Може би няма какво друго да хване — предположи Търстън.
— Трябва да има! Защо ще ни хване четири напълно чужди звяра, а после нищо? — Той коленичи пред капана и заговори с горчивина. — Тези глупаци от музея! И тези репортери!
— Между другото — започна Търстън, като внимателно подбираше думите си, — не можеш да ги обвиняваш, че…
— Не мога ли? Да ме обвиняват, че съм
— Жалко, че всички животни бяха умрели още преди да дойдат хората от музея — каза Търстън. — Изглеждаше съмнително.
— Ама тези идиотски същества не искаха да ядат. Моя ли е грешката? А пък и репортерите… Наистина… Не мислиш ли, че столичните вестници би трябвало да назначават по-интелигентни хора.
— Не биваше да обещаваш, че ще хванеш още животни — опита се да го успокои Търстън. — Защото когато нищо не се хвана в капана, те те обявиха за измамник.
— Разбира се, че обещах! Как бих могъл да предположа, че капанът ще спре да действа след онази, четвъртата плячка? И защо ми се изсмяха, когато им казах за принципа на осмозата?
— Никога не са чували за нея — отвърна уморено Търстън. — Никой не е чувал за нея. Хайде да идем на езерото Плесид и да забравим цялата тази работа.
— Не! Това нещо трябва да проработи. Трябва! — Дайли се протегна и включи капана, след което го гледа няколко секунди, после отвори капака му. Пъхна ръка в капана и изкрещя:
— Ръката ми! Няма я! — Той се дръпна назад.
— Тук си е — увери го Търстън.
Дайли огледа двете си ръце, потърка ги една в друга и настоя:
— Вътре в капана ръката ми беше изчезнала.
— Хайде, хайде — успокоително заговори Търстън. — Малко почивка до езерото Плесид ще ти дойде тъкмо навреме.
Дайли се надвеси над капана и постави вътре ръката си. Тя изчезна. Пъхна я по-навътре и загледа как изчезва до рамото. Той изгледа Търстън с триумфална усмивка.
— Сега разбрах как работи — каза той. — Тези животни изобщо не са оттук!
— Че откъде са тогава?
— Оттам, където се намира ръката ми! Искат още, а? Ще ми викат лъжец, а? Сега ще им покажа аз!
— Ед! Недей! Не знаеш какво…
Но Дайли вече бе стъпил с двата си крака в капана. Краката му изчезнаха. Той бавно сви тялото си, докато остана да се вижда само главата му.
— Пожелай ми късмет — каза той.
— Ед!
Носът на Дайли се вирна нагоре и изчезна.
Семиш, ако не дойдеш веднага, ще стане късно! Трябва да спра да говоря с теб. Огромният землянин напълно разпердушини планетоида ми. Пъха всичко, живо или мъртво, в трансмитера. Моят дом е в развалини.
А сега влачи нататък и колибата ми! Семиш, това чудовище има намерение да вземе и мен като експонат! Няма време за губене!
Семиш, какво би могло да те задържа? Та ти си ми най-добрият приятел…
Информация за текста
© 1956 Робърт Шекли
© 1996 Рени Димитрова, превод от английски
© 1996 Росен Димитров, превод от английски
Robert Sheckley
Trap, 1956
Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2008
Издание:
Робърт Шекли. Събрани разкази, том 2
„Мириам“ ЕООД, София, 1996
Превод: Рени Димитрова, Росен Димитров, 1996
ISBN: 954-9513-03-3
The Collected Short Fiction, Book Two, 1991
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8820]
Последна редакция: 2008-08-14 08:00:00
