Докато закусваха, Търстън педантично изложи своята теория за това, че капанът не би могъл да функционира без отвор, през който да влезе дивечът. Дейли възрази, като се позова на принципа на осмотичното всмукване. Търстън упорито твърдеше, че такова няма. След това измиха посудата и се отправиха към капана.
— Гледай! — извика Дейли.
Вътре имаше някакво животно с размерите на заек, но цветът на козината му беше яркозелен. Очите на създанието висяха на края на дълги стъбла. То свирепо тракаше с щипките си, подобно на омар.
— Край! Стига! Никакъв ром преди обяд — заяви Търстън и добави нерешително: — Брои се от утре. Я ми дай манерката!
Дейли му я подаде и той отпи няколко забележителни глътки. После отново погледна към съществото в капана и потрепери.
— Ами ако това е някакъв нов вид? — дълбокомислено изрече Дейли.
— Нов вид кошмар! Хайде да мръднем към Лейк Плесид и да забравим за всичко това, а?
— Да не си се побъркал? През живота си не съм виждал подобно нещо, даже в книгите по зоология го няма. Нов вид! Къде ще го затворим?
— Да го затворим?
— А как иначе? Не можем да го оставим в капана. Ще се наложи да сглобим клетка и да разберем с какво се храни.
Търстън изгуби обичайното си безгрижие.
— Слушай, Ед, стари приятелю, не държа да карам отпуската си в компанията на това страшилище. Ами ако се окаже отровно? Пък и сигурно смърди ужасно…
Той помириса въздуха и продължи:
— Освен това капанът е противоестествен, някак си… нечовешки!
Дейли се усмихна.
— Обзалагам се, че са говорили същите глупости за първия автомобил на Форд и лампата на Едисон. Този капан просто е още едно блестящо достижение на американския технически прогрес!
— И аз съм привърженик на прогреса! — избухна Търстън. — Само че не точно от този тип! Не може ли просто…
Той погледна към приятеля си и спря. Дейли имаше такава физиономия, каквато сигурно и Кортес е имал, когато е видял Тихия океан от върха на планината.
— Да, да — замислено каза Дейли след продължителна пауза. — Така и ще стане.
— Кое?
— После ще ти кажа. Сега ми помогни да сглобим една клетка и да включим капана отново.
Непрекъснато мърморейки, Търстън тръгна да търси дъски за клетката.
Защо се бавиш, Семиш? Не можеш ли да разбереш в каква сериозна ситуация съм изпаднал? Нима не ти казах, че се надявам само на теб? Помисли за стария си приятел! Помисли и за гладкокожата Фрегла, заради която започнах всичко това. Поне се свържи с мен!
Земляните веднага започнаха да експлоатират моя капан. Това, разбира се, не е капан, а трансмитер на материя. Другия му край съм скрил в градината на планетоида и вече пъхнах в него три зверчета. Земляните всеки път ги вадят, но с каква цел — още се чудя. Тази алчна раса взима всичко, което й попадне.
След като и третото зверче не се върна ми стана ясно, че всичко е готово.
Приготвих се за четвъртия, последен сеанс — най-важния. Заради него направих всичко това…
Животните бяха поставени до стената на хижата, в малки клетки, сковани от летви и обвити с дебела мрежа против комари. Във всяка от тях имаше по едно същество. Търстън ги разглеждаше с отвращение.
— Как вонят само! — той смръщи нос.
В най-близката клетка се бе разположил първият им улов — животното с очи върху стъбълца и щипки на омар. До него имаше птица с три чифта космати криле. В третата клетка лазеше нещо като змия с две глави в краищата си.
Пред съществата имаше панички с мляко, накъсано месо, трева, даже плодове. Всичко оставаше недокоснато.
— Те не ядат нищичко — оплака се Дейли.
— Съвсем очевидно е, че са болни — настояваше Търстън. — Може да са вирусоносители. Хайде да ги изхвърлим, Ед!
Дейли го погледна в очите.
— Кажи ми, Том, никога ли не си мечтал за слава?
— За какво?
— За слава, бе! Да споменават името ти дори след векове.
— Аз съм делови човек — с достойнство отговори Търстън. — Ако си мътех мозъка с такива глупости, отдавна да съм банкрутирал.
— Наистина ли не си мечтал? Никога? — продължи да настоява Дейли.
Търстън плахо се усмихна.
— Кой не мечтае за слава? Но какво точно имаш предвид?
— Тези същества са уникални — назидателно произнесе Ед. — Ще ги подарим на някой музей.
— Е, и?
— Изложба на непознати видове, открити от Дейли и Търстън!
— Може дори да ги нарекат на нашите имена — изведнъж се оживи приятелят му. — Нали ние сме ги хванали.
— Точно така! Ще ни споменават редом с такива личности като Ливингстън, Одюбон и Теди Рузвелт.
Търстън се замисли дълбоко.
— Струва ми се, че за целта най-подходящ е музеят по естествена история. Там трябва да организираме изложбата…
— Не просто изложба — прекъсна го Ед. — Мислех да открием галерия — на Дейли и Търстън.
Том изумено го погледна. Не подозираше, че може да мисли с такъв размах.
— Но те са едва три. Не можем да открием галерия само с три експоната.
— Там, от където дойдоха, трябва да има много. Хайде, да проверим капана.
Този път вътре се мяташе съвършено различно същество. Беше дълго около метър, с малка зелена главичка и раздвоена опашка. От туловището излизаха цяла дузина дебели пипала, които бясно се извиваха.
— Другите бяха по-спокойни — отбеляза Търстън. — Сигурно тая твар е по-опасна.
— Ще я поставя в мрежа — реши Дейли. — После ще се свържа с музея.
Доста се поизпотиха, докато сложат плячката в клетка. Презаредиха капана, след което Дейли изпрати телеграма до музея по естествена история:
„ОТКРИТИ СА НАЙ-МАЛКО ЧЕТИРИ ВИДА ЖИВОТНИ, НЕИЗВЕСТНИ ДОСЕГА НА НАУКАТА ТЧК ПОДГОТВЕТЕ ПОМЕЩЕНИЕ ЗА ЕКСПОЗИЦИЯ ТЧК СПЕШНО ИЗПРАТЕТЕ СПЕЦИАЛИСТИ“
Търстън настоя да изпрати и няколко препоръки, да не би в музея да си помислят, че имат работа с луд.
Следобед Дейли изложи пред него своята теория. Беше убеден, че в една част от масива Адирондак се е съхранило кътче с недокосната праисторическа природа. В него вероятно има животни, които някак са успели да оцелеят до ден днешен. Досега не са попадали пред погледа на хора, поради изключителната си хитрост, предпазливост и опит, натрупани през вековете. Но чрез новия капан, действащ на принципа на осмотичното всмукване, дори и тези уникални екземпляри са станали известни на човечеството.
— Адирондак е изследван надлъж и нашир — меко възрази Търстън.
