Робърт Шекли
Капанът
Семиш, нужна ми е помощ. Ситуацията става опасна, така че идвай, не се бави.
Ти беше прав, стари приятелю. Не трябваше да се доверявам на земляните. Както неведнъж си казвал, те са хитър, невеж и безнравствен народ. Но не са толкова глупави, колкото изглеждат. Започвам да се убеждавам, че размерът на пипалата не е единственият критерий за разумност.
Колко нелепо се обърна всичко, Семиш! А планът ми изглеждаше толкова добре изпипан…
Ед Дейли забеляза нещо блестящо навън, но мързелът взе връх над желанието му да изясни какво представлява.
На другата сутрин, когато се събуди, той се показа от прозореца навън, за да огледа небето. Облаците не обещаваха нищо добро. Цяла нощ валя и сега от всички дървета капеше. Фургонът им изглеждаше като остров сред този пейзаж, а междуселският път, който водеше нагоре в планината, сигурно бе затрупан от бурята. Дейли настръхна от студ.
Приятелят му Търстън, все още по пижама и с недоспало, изпито и безразлично като на Буда лице, отиде към вратата.
— През първия ден от отпуската винаги се изсипва потоп — констатира той. — Природен закон.
— Днес пъстървата може и да кълве — отбеляза Дейли.
— Това си е нейна работа — отвърна Търстън без възторг. — Според мен е много по-разумно да разпалим камината, да се разположим пред нея и да си пием билков ром.
Двамата вече единадесета година прекарваха заедно кратката си есенна отпуска, като всеки си имаше основателна причина за това.
Дейли беше романтично привързан към всякакъв вид екипировки. Всички продавачи в магазините за модни спортни облекла в Ню Йорк го познаваха. Мереха на високите му, кльощави рамене скъпи грейки, с които можеше да отиде дори в Тибет да търси Снежния човек. Увещаваха го да си купи миниатюрна печка с хитра конструкция, която не гасне дори по време на ураган. Опитваха се да му продадат причудливо извити ножове от висококачествена шведска стомана и още много други съблазнителни и полезни вещи.
Дейли обичаше да усеща тежестта на малката, изящна манерка до бедрото си и прехвърлената през рамо пушка от закалена стомана. Манерката най-често беше пълна с ром, а най-опасния дивеч, по който бе гърмял с пушката, бяха картонените мишени. Независимо от ловните си наклонности, Дейли имаше добро сърце и не можеше да причини зло нито на животните, нито на птиците.
Търстън, страдащ от излишни килограми и задух, носеше само една лека въдица и възможно най- малкото оръжие. По правило след втората седмица от отпуската той преместваше ловната си територия в някой коктейл-бар в Лейк Плесид. Там беше в стихията си и даваше простор на ловните си способности. Те, разбира се, не се отнасяха до сиви или кафяви мечки, а до почиващите момичета.
Подобен род приключения, или както те ги наричаха „ловни набези“, напълно удовлетворяваше градските жители. И двамата бяха преуспяващи бизнесмени, гонещи петдесетте. Винаги се връщаха в Ню Йорк със загар, освежени и добре запасени с търпимост към жените.
— Щом искаш ром, започваме с ром — охотно се съгласи Дейли. После съзря блестящия предмет пред прага и попита: — А това какво е?
Търстън се приближи и го подритна.
— Дяволска работа!
Дейли леко разтвори тревата и видя кутия с кубична форма и подвижен капак, висока около метър и двадесет. На лицевата й страна беше написана само една дума: „КАПАН“.
— Откъде купи това? — изненадано попита Търстън.
— Нищо не съм купувал — отвърна Дейли. В този момент забеляза пластмасовия етикет, залепен върху кутията. Бързо го откъсна и почете:
„СКЪПИ ПРИЯТЕЛЮ!
ТОВА Е ПЪРВИЯТ МОДИФИЦИРАН КАПАН, КОЙТО НЯМА АНАЛОГ В СВЕТА. ЗА ДА ЗАПОЗНАЕМ С НЕГО ШИРОК КРЪГ ОТ КЛИЕНТИ, НИЕ ВИ ДАВАМЕ ТОЗИ АБСОЛЮТНО БЕЗПЛАТНО! САМИ ЩЕ СЕ УБЕДИТЕ, ЧЕ ТОЙ Е НЕЗАМЕНИМО ПРИСПОСОБЛЕНИЕ ЗА ЛОВ НА ДРЕБЕН ДИВЕЧ, АКО СПАЗВАТЕ ИНСТРУКЦИИТЕ ТОЧНО. ТЕ СА НА ОБРАТНАТА СТРАНА НА ЕТИКЕТА. ЖЕЛАЕМ ВИ УСПЕХ И СПОРЕН ЛОВ!“
— Интересно — бавно каза Дейли. Вече бе обладан от ловна страст. — Как мислиш, дали са ни го подхвърлили през нощта?
— Какво значение има? — вдигна рамене Търстън. — Червата ми къркорят. Дай да си спретнем някаква закуска.
— Нима не си любопитен да разбереш какво е това нещо?
Търстън презрително смръщи нос.
— Не особено. Поредната „новост“ в техниката. Твоят багаж се състои предимно от подобни глупости — капан за мечки от Абъркромби, рог за викане на ягуари от Бътлър, примамка за крокодили…
— Никога не съм виждал подобни капани — замисли се Дейли. — Каква реклама, а? Знаели са къде да го подхвърлят…
— И най-накрая ще те заставят да си го платиш — цинично подметна Търстън. — Разчитат на наивници като теб. Аз отивам да готвя, а ти ще миеш после.
И той влезе в хижата. Дейли обърна етикета. От другата му страна с по-дребни букви бе написано:
„Поставете капана на открито. Прикрепете го посредством връв към най-близкото дърво. При натискане на бутон 1 капанът се включва. След пет секунди натиснете бутон 2, който активира капана. Не трябва да правите нищо повече, докато не се осъществи хващането. Тогава чрез бутон 3 изключете капана. Отворете капака и приберете плячката.
ВНИМАНИЕ! Капанът се отваря само при вземане на плячката. За хващането на дивеч не трябва да се отваря капака. Този модел действа на принципа на осмотичното всмукване и плячката се озовава директно вътре в капана.“
— Какво ли не измислят хората — възхити се Дейли.
— Хайде на закуска! — провикна се Търстън.
— Преди това ела да ми помогнеш да инсталираме тая чудесия.
Търстън излезе, надянал модерни шорти и ярка тениска. Загледа се със съмнение в капана.
— Наистина ли мислиш да задействаш това?
— Разбира се! Може да се хване някоя лисица…
— И какво ще я правим?
— Ще я пуснем, разбира се — отговори Дейли без да се замисля. — Номерът е да я хванем. Ела да го вдигнем!
Капанът се оказа невероятно тежък. Преместиха го на петдесетина метра от хижата и го вързаха за едно младо борче. Дейли натисна първия бутон и капанът леко засия. Търстън отскочи уплашен.
След пет секунди Дейли натисна и втория бутон.
От листата продължаваше да капе, по върховете на дърветата се гонеха белки, тревата леко шумеше. Капанът спокойно си стоеше до борчето, леко светейки.
— Хайде бе! — не издържа Търстън. — Яйцата сигурно са изстинали.
Дейли неохотно го последва. На прага се обърна. Капанът си стоеше притаен и чакаше…
Семиш, къде си? Трябваш ми спешно! Звучи невероятно, но моят планетоид се разпада пред очите ми! Ти си ми стар приятел, Семиш, познаваме се от детинство, беше шафер на сватбата ми и си приятел на прекрасната Фрегла. Разчитам на теб толкова, колкото и на самия себе си. Идвай по-бързо!
Вече ти телепортирах началото на тази история. Земляните приеха моя капан като такъв и толкоз. Незабавно го пуснаха в действие, без дори да се замислят за евентуалните последици. Точно на това разчитах. Невероятното любопитство на тази раса е известно навсякъде.
По това време жена ми си пълзеше из планетоида и украсяваше новото ни жилище. Радваше се на промяната след живота в града. Всичко вървеше добре…
