— Това е Фредрик Марч, нашият кмет — рече Кармоди. — Страхотен човек! Още си спомням дебатите му с местния радикал Пол Муни. Братче, никога не си чувал такова нещо.
— Хъмм — произнесе Печалбата. — Кармоди, във всичко това надушвам нещо странно. Нещо обезпокоително и нередно. Ти не го ли усещаш?
— Не — отсече Кармоди. — Казвам ти, израснал съм с тези хора, познавам ги по-добре от самия себе си. Я, ето я и Полет Годар. Тя е помощник-библиотекар. Здрасти, Полет!
— Здрасти, Том — отвърна жената.
— Не ми харесва това — не мирясваше Печалбата.
— Никога не съм я познавал добре — говореше Кармоди. — Излизаше с едно момче от Милбърн, май се казваше Хъмфри Богарт. Винаги ходеше с папийонки, представяш ли си? Веднъж се сби с Лон Чейни, чистача на училището. Помля го. Спомням си, защото по онова време се срещах с Джун Хавък, а нейната най-добра приятелка беше Мирна Лой, а Мирна познаваше Богарт и…
— Кармоди! — настоя Печалбата. — Внимавай! Не си ли чувал за псевдоаклиматизация? — Не ставай смешна! — сряза я Кармоди. — Колко пъти да ти повтарям, че познавам тези хора! Тук израснах и това е точното място човек да възмъжее! Тогава хората не бяха като сегашните лекета, наистина знаеха за какво живеят. Тогава хората бяха личности, а не сган!
— Ти твърдо ли си уверен? Твоят хищник…
— Майната му, не искам повече да те слушам. Виж! Ето го и Дейвид Нивън! Родителите му са англичани. — Тези хора тръгнаха към тебе — сочеше Печалбата.
— Ами да — потвърди Кармоди. — Отдавна не са ме виждали.
Той стоеше на кръстовището, а неговите приятели прииждаха по улиците и тротоарите, излизаха от магазините и заведенията. Бяха буквално стотици, всички засмени, всички стари приятели. Забеляза Алан Лъд, Дороти Ламур и Лари Бъстър Краб. Видя и Спенсър Трейси, Лайънъл Баримор, Фреди Бартоломю, Джон Уейн, Франсис Фармър…
— Тук има нещо сбъркано — заяви Печалбата.
— Нищо сбъркано няма — твърдеше Кармоди.
Тук бяха всичките му приятели, идваха все по-близо, протягаха ръце и той беше по-щастлив, отколкото във всеки миг, прекаран далеч от дома. Учудваше се как е могъл да забрави всичко. Но сега си припомняше.
— Кармоди! — изкрещя Печалбата.
— Какво?
— В този твой свят винаги ли има музика?
— За какво говориш?
— Говоря за музиката. Не я ли чуваш?
Кармоди за пръв път се вслуша. Свиреше симфоничен оркестър, но той не можеше да определи откъде звучи музиката.
— Откога е така?
— Откакто сме тук — осведоми го Печалбата. — Когато тръгна по улицата, започна лек барабанен ритъм. Когато мина край киното, един тромпет изпълни весела мелодийка. А щом надникна в закусвалнята, премина в нещо сладникаво, изсвирено от стотици цигулки. После…
— Било е филмова музика — мрачно каза Кармоди. — Цялата тази проклетия ми я изиграха, а аз дори не се усетих.
Франчът Тоун докосна ръкава му. Гари Купър отпусна тежката си десница върху рамото му. Леърд Крегър го прегърна приятелски. Шърли Темпъл се вкопчи в десния му крак. Другите напираха с усмивки на лицата.
— Сийдрайт! — викна Кармоди. — За Бога, Сийдрайт!
След което нещата станаха малко прекалено забързани, за да ги проумее.
ПЕТА ЧАСТ
ЗАВРЪЩАНЕ НА ЗЕМЯТА
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Кармоди беше в Ню Йорк, на ъгъла на „Ривърсайд Драйв“ и Деветдесет и девета улица. На запад, над брега на Джърси, слънцето се спускаше зад хоризонта, а вдясно рекламата на „Спрай“ се издигаше в цялото си величие. Дърветата на Крайречния парк, пременени в зеленина и сажди, леко шумоляха сред отработените газове, нахлуващи откъм „Уестсайд Драйв“. Наоколо кънтяха писъците на недоволни и изнервени деца, подсилени от някой и друг рев на не по-малко недоволните и изнервени техни родители.
— Това ли е твоят дом? — попита Печалбата.
Кармоди погледна, за да се увери, че Печалбата отново се е превъплътила, този път в часовник тип „Дик Трейси“ със скрито стерео.
— Прилича — потвърди Кармоди.
— Местенцето ми се струва интересно — одобри Печалбата. — Оживено е. Харесва ми.
— Ъхъ — неохотно измънка Кармоди, въобще не беше сигурен какви чувства буди у него родният дом.
Закрачи. Лампите в парка светнаха. Майките с бебешките колички си тръгваха и скоро паркът щеше да остане във владение на полицейските коли и крадците. Навсякъде наоколо смогът се прокрадваше безшумно. През него сградите се мержелееха като изгубили посоката великани. И от двете страни отточните канали весело се изливаха в Хъдзън, а Хъдзън весело се вливаше в каналите.
— Ей, Кармоди!
Кармоди спря и се обърна. Към него забързано вървеше мъж. Беше облечен в делови костюм, леки обувки, бомбе и бял ленен шал. Кармоди позна Джордж Марунди, местен художник и негов познат.
— Здрасти бе, човече — Марунди стисна ръката му.
— Здрасти, здрасти — отговори Кармоди със съзаклятническа усмивка.
— Как си бе, човече? — попита Марунди.
— А бе, нали знаеш… — проточи Кармоди.
— Откъде да знам! Хелън питаше за тебе.
— Сериозно?
— Няма майтап. Дики Тейт прави купон другата събота. Идва ли ти се?
— Твърдо — отвърна Кармоди. — Как е Тейт?
— А бе, човече, знаеш как стават тия работи.
— Ясно — с искрено съчувствие каза Кармоди. — Още, а?
— А ти какво очакваш? — попита Марунди.
Кармоди сви рамене.
— Някой няма ли да ме представи? — попита Печалбата.
— Затваряй си човката! — изръмжа Кармоди.
— Ей, готин, какво имаш? — Марунди се наведе да погледне отблизо китката на Кармоди. — Мъничко касетофонче, а? Копеле, това е най-страхотното нещо. С програма ли работи?
— Не съм програмирана — обади се Печалбата. — Самостоятелна съм.
— Ей, чудно е! — възкликна Марунди. — Сериозно ти говоря. А бе, Мики Маус, друго знаеш ли да плямпаш?
— Що не си го начукаш, бе! — озъби се Печалбата.
— Стига! — напрегнато прошепна Кармоди.
— Олеле — ухили се Марунди. — Карми, тоя дребосък много се дуе, а?
— Такъв си е — съгласи се Кармоди.
— Откъде го изрови?
— Ами… намерих го, докато пътувах.
— Пътувал си, значи? Тъкмо си мислех защо не си се мяркал от няколко месеца.
