Робърт Шекли
Историята на един объркан среден американец
Скъпи Джой,
Питаш ме в писмото си какво може да направи човек, когато внезапно установява, че е объркан и не може да се оправи.
Правилно постъпваш като искаш от мен, твоя духовен наставник, да ти помогна по този въпрос.
Разбирам чувствата ти, скъпи приятелю. Да те знаят надлъж и шир като двуличен, неискрен, порочен, несръчен занаятчия, достоен единствено за компанията на албански кретени, е доста неприятна ситуация и аз разбирам добре, че това влияе зле на твоя бизнес, както и на самочувствието ти, и заплашва да те провали напълно. Но това не е причина да се хвърлиш като камикадзе от връх Шаста с делтапланера си, както заплашваш да направиш в писмото си. Джой, няма напълно неразрешимо положение. Хората са преживявали и по-лоши периоди на объркване от този, и са излизали от тях ухаещи на рози.
За това поучение, ще ти разкажа скорошните преживявания на моя добър приятел Джордж Блакстър.
Мисля, че изобщо не познаваш Джордж. Онази година, когато той бе в Ибиса, ти беше в Гоа, а после ти отиде с онази неделна група на Бали, докато Джордж бе при своя гуру в Исфахан. Достатъчно е да ти кажа, че по време на събитията, за които ще ти разкажа, Джордж се намираше в Лондон и тъкмо се готвеше да продаде една доста тъпа история, която бе написал наскоро. Той живееше с Голямата Карън, която, може би си спомняш, бе приятелка на Дари Акулата по времето, когато той свиреше на китара с групата „Мозъчно увреждане“ на фестивала в Сан Ремо.
Както и да е, Джордж живееше тихо и спокойно в някакъв пансион във Фулхъм, когато при него един ден се появи някакъв непознат и се представи като репортер за парижкото издание на
Джордж не бил чувал напоследък някакви големи новини, с изключение на тази, че „Келтите“ са загубили от „Разрушителите“ в плейофите на Ен-Би-Ей. И му го казал.
— Трябвало е да ви се обадят — казал репортерът. — В такъв случай, предполагам не знаете, че научната група на Ембърсън в Анаполис, Мериленд, наскоро завърши монументалното си изследване, което модернизира средностатистическата концепция, за да отговаря на съвременните и непрекъснато променящи се демографски и етноморфни аспекти на нашата велика нация.
— Никой не ми е казвал нещо по този въпрос — казал Джордж.
— Немарливост, непростима немарливост — възмутил се репортерът. — Е, в съответствие с изследването, групата на Ембърсън била помолена да открие някаква реално съществуваща личност, която да съответства на новите параметри за средния американец. Репортерите търсели някого, когото биха могли да нарекат „господин Среден американец“. Знаете какви са репортерите.
— Че какво общо има това с мен?
— Наистина е позорно, задето не са ви уведомили — продължил да се възмущава репортерът. — Те задали въпроса на своя компютър и го оставили да работи по подаден списък с представители. Компютърът избрал вас.
— Мен? — учудил се Джордж.
— Да. Те наистина е трябвало да ви уведомят.
— Аз ли трябва да съм Средният американец?
— Така казва компютърът.
— Но това е лудост — възмутил се Джордж. — Как може аз да съм Средният американец? Та аз съм висок едва метър и седемдесет, името ми е Блакстър, с „л“. При това съм от армено-латвийско потекло и съм роден в Шипс Ботъм1, Ню Джърси. Какво средно има в
— Това е старият, демодиран стереотип — казал репортерът. — Днешна Америка се състои от расови и етнически малцинства, чиято обща маса изключва възможността да се избере англо-саксонски тип. Днешният стандартен среден американец е нещо уникално. Не знам дали разбирате какво искам да кажа.
— Хммм… И какво би трябвало да правя сега? — попитал Джордж.
Репортерът повдигнал рамене.
— Предполагам, че трябва да продължите да вършите стереотипните си дейности от преди.
Както обикновено, по това време в Лондон нямало никакви интересни новини, така че от Би-Би-Си изпратили екип да интервюира Джордж. Си-Би-Ес подели новината и за една нощ Джордж станал известна личност.
Но веднага възникнали проблеми.
Тъпата история на Джордж била приета експериментално от известната английска издателска къща „Грейтис и Спай“. Редакторът й, Дерек Полсънбай-Джигър, бил възложил на Джордж някои последни поправки, добавки и допълнения, казвайки, че е „почти добре, но все още има нещо, което ме дразни, а ние сме длъжни да издаваме най-доброто, нали?“
Една седмина след специалното предаване на Би-Би-Си, Джордж получил книгата си обратно с възпитано писмо за отказ.
Джордж отишъл до Сент Мартин Лейн и се срещнал с Полсънби. Полсънби се отнесъл с уважение, но бил твърд:
— Тук просто нямаме пазар за книги, написани от стандартни американци.
— Но книгата ми ви бе харесала! Вие щяхте да я издавате!
— Винаги е имало нещо в нея, което ме дразнеше — казал Полсънби. — Сега вече знам на какво се е дължало това.
— Така ли?
— На вашата книга й липсва уникалност. Тя е просто една средна американска тъпа история. Пък и какво друго би могъл да напише един среден американец? Така ще кажат и критиците. Съжалявам, Блакстър.
Когато Джордж се прибрал вкъщи, видял че Голямата Карин си събира багажа.
— Съжалявам, Джордж — казала му тя. — Боя се, че помежду ни всичко е свършено. Приятелите ми се смеят. От години се опитвам да докажа, че съм уникална и специална, а виж какво ми се случи… Хванала съм се със Средния американец.
— Но това си е
— Виж, Джордж, Стандартният американец трябва да си има стандартна съпруга. Иначе няма да е среден, нали?
— Никога не съм мислил по този въпрос — казал Джордж. — Не знам, по дяволите!
— Ами така е, скъпи. Докато съм с теб, ще бъда стандартната съпруга на средния американец. Това трудно може да бъде понесено, Джордж, особено от една инициативна жена, която е уникална и специална, и е била приятелка на Лари Акулата, по времето, когато е свирел в „Мозъчно увреждане“ през годината, когато спечелиха златна плоча заради топ-класацията на песента им „Ах, тези шумове“. Но има и още нещо. И аз трябва да го направя заради децата.
— Какви ги говориш, Карън? Ние нямаме никакви деца.
— Още не. Но когато ще ги имаме, те ще бъдат просто едни стандартни деца. Мисля, че не бих могла да понеса такова нещо. Коя майка би могла? Ще си ида, ще си сменя името и ще започна отначало. Късмет, Джордж.
След това животът на Джордж започнал бързо и сигурно да се проваля. Започнал леко да откача, мислел, че хората му се смеят зад гърба и, разбира се, параноята му нямало да отмине, даже и да се опитал да разбере дали това действително е така. Започнал да носи дълги черни палта и слънчеви очила, да се крие по входовете и зад вестник, когато сядал да си пие кафето.
Накрая напуснал Англия, оставяйки зад гърба си подигравките на бившите приятели. Бил доста зле и объркан. И не можел да се скрие на никое от познатите места — Гоа, Ибиса, Малибу, Поуна, Анакапри, Иос или Маракеш. Навсякъде по тези места имал приятели, които щели да му се подиграват зад гърба.
