Робърт Шекли
Игра с тяло
Драги Сенаторе,
Пиша Ви, защото Вие сте нашият най-стар Сенатор. По време на миналогодишните избори Вие казахте, че сте наш слуга и ние сме длъжни веднага да Ви съобщаваме за всички наши беди. Казахте също — с известно раздразнение — че е дълг на всеки гражданин да пише на своя Сенатор за всичко, което става тук. Аз, Сенаторе, дълго размислях върху всичко това. Разбира се, аз не вярвам, че наистина сте наш слуга — Вие изкарвате петдесет или сто, а може би и хиляда пъти повече от който и да е от нас.
Но щом настоявате да Ви пишем, то аз реших да го направя.
Отначало недоумявах, защо желаете да Ви се пише за всичко, което става тук, защото Вие, както и аз, сте израсъл в този град, а да не забелязва това, което става тук, може само сляпо, глухо и безчувствено магаре. Но после разбрах колко съм бил несправедлив — на Вас Ви се налага да прекарвате почти цялото си време във Вашингтон, и затова може и да не знаете за всичко. Но, както и да е, хващам се за думите Ви и се осмелявам да Ви напиша това писмо. Преди всичко ми се иска да разкажа за новото тяло на моя дядо, тъй като това е специален повод да се обърна към Вас с жалба. Вие непременно трябва да знаете за това, защото може и да предприемете нещо.
Преди да се случи това, дядо бе здрав и бодър старик на деветдесет и две години, без зъби, с гъста белоснежна коса и нито грам излишно тегло. Той цял живот се грижеше за своето здраве, и дори очила сложи на осемдесет и няколко години. След като натрупа половин век трудов стаж, на шестдесет и пет години получи прилична пенсия, нищо, че е бил само оператор на изчислителни машини. Пенсията, социалното осигуряване и малките спестявания му позволяваха изцяло да посреща своите разходи. Това, че не ни тежеше, беше добре — ние едва връзвахме двата края.
След като се пенсионира, старият известно време рядко излизаше от къщи — непрекъснато спеше и гледаше телевизия.
Той винаги си готвеше и миеше сам съдовете. През деня се измъкваше в парка и си убиваше времето с други старци, а после — отново у дома. С нашите деца се отнасяше чудесно, през почивните дни ги водеше на залива Овча глава, където те лудуваха и събираха рачета. Също така ходеше на риба и веднъж улови някак си пясъчна акула. Изобщо не разбрах как на рибата се е удало да достигне до брега през тези химически отпадъци и боклуци. Сварихме я и ядохме два дни (между другото, не е чак толкова лошо, просто трябва да се полее с повечко кетчуп).
Но старецът започна да скучае. Все пак беше бачкал половин век, и затова не можеше да си почива спокойно, по пенсионерски. Тъпо му беше, да, и изведнъж измисли да се хване отново на работа.
Разбира се, това бяха пълни глупости, така си му и казахме направо. В наше време и четиридесетгодишен мъж не може да намери нищо, камо ли седемдесетгодишен старик — дядо току-що бе закръглил седемдесет.
Но той не изостави тази си идея. След сутрешното си събуждане вземаше серум за дълголетие, който му бяха предписали докторите от държавното здравеопазване, измиваше се, бръснеше се и изчезваше някъде.
Разбира се, нищо добро не намери, така че в края на краищата преглътна гордостта си и се съгласи да бъде помощник на един сортировач на отпадъци. За щастие, това не му струваше много — доходите му не бяха кой знае какви. Наистина, той не можа да свикне докрай с мисълта, че ежедневно трябва да се бърка. И всичко това, само и само за да работи, нищо, че правителството бе готово да му плаща за пълно безделие. „Тази работа е полезна и аз работя добросъвестно“, оплакваше ни се, „защо, по дяволите, аз трябва да плащам с моите си пари за това, че добросъвестно изпълнявам полезна работа?…“
Дядо я кара така двайсетина години, и изведнъж някой изобрети самоунищожаващи се отпадъци. Моят дядо и хиляди други хора останаха без работа. Той беше почти на деветдесет, но гореше от желание да принася полза на обществото. Наистина, здравето му се поразклати. За първи път не се чувстваше добре. Ние отидохме при доктор Сондърс в Мемориалния Социално-медицински център „У Тан“ на 103-та източна улица. За това загубихме почти цял ден. Самоходният тротоар струва пет цента в една посока и това удоволствие не ни е по джоба.
В кабинета на доктор Сондърс имаше какви ли не прибори. Той изследва дядо три дни и накрая каза:
— Вие не сте болен, а просто стар. Вашето сърце окончателно се е скапало, а артериите ви не издържат на кръвното налягане. Всички останали органи също не са добре, но в сравнение с това, което ви казах, останалото са дреболии.
— Докторе, а не може ли да подмените нещо? — попита дядо.
Доктор Сондърс поклати глава.
— Ако поставя ново сърце, то ще разкъса артериите ви, ако закърпя артериите, белите дробове няма да могат да вкарват кислород в кръвта. Ако възстановя дробовете, ще откажат бъбреците. Работата е в това, че вътрешните ви органи са доста износени.
Дядо кимна с разбиране. Сутрин той четеше „Дейли нюз“ и знаеше за тези неща.
— И какво да правя? — запита той.
— Намерете си ново тяло — отговори Сондърс.
Дядо се замисли.
— По дяволите, на моята възраст човек трябва да очаква смъртта, но аз още не съм готов — каза той. — Разбирате ли, още не съм видял всичко. Естествено, иска ми се да сменя тялото си. Но откъде да взема пари…
— Това е наистина проблем — кимна Сондърс. — Държавното здравеопазване, както знаете, не осигурява замяна на цялото тяло.
— Знам — тъжно рече дядо.
— Да, значи тези разходи не са ви по джоба?
— Наистина.
Следващите два дни дядо седеше на бордюра пред нас и усилено мислеше. На улицата не му беше приятно. Децата, прибирайки се от училище, му викаха: „Ae, дъртак, мри бързо! Защо още мърсиш въздуха? Стар боклук, ти използваш напусто въздуха, храната и водата. Мръсен стар урод, умри почтено, както подобава на старците. Умри, умри, алчен кучи син! Пукни!“
Чувайки това, хванах една тояга и хукнах навън. Но дядо ме спря.
— Те само повтарят това, което са казали родителите им. Децата са като папагали, какво да ги правиш? Но може би са прави. Наистина, може би трябва да умра.
— Добре, само не се връзвай — казах.
— Умри, умри — повтаряше дядо. — По дяволите, аз тридесет години напразно съм се мотал нагоре- надолу. Ако имах поне малко мъжество, може би досега да съм умрял — и на мен, и на другите щеше да е по-леко.
— Дрънкаш дивотии — възразих му. — Как мислиш, а за какво са тогава всичките изобретения за удължаване на живота, ако, както казваш, старците трябва да умират?
— Вероятно тези, които са ги измислили, са сбъркали.
— Направо ти повярвах. Помня, в училище ни учеха, че човек трябва да живее стотици години. Нима не си чувал за доктор Фауст?
— Това е оня знаменит австрийски доктор, нали? — попита дядо.
— Немски — поправих го. — Приятел на Фройд и Айнщайн, само че по-умен от тях. Той е прославял човешкото дълголетие. Мисля, че няма да спориш с толкова умен човек, а?
Май не изложих съвсем гладко мислите си, но трябваше да кажа нещо, не исках старецът да умре. Не зная защо — с всяка изминала година става все по-трудно да се живее и затова няма смисъл около теб да се мотае старец. Но ми се искаше той да е жив. Никога нямахме грижи с него, децата го обичаха, и даже Мей, жена ми, намираше, че е приятно да се приказва с дядо.
Разбира се, моите приказки за Фауст не му направиха никакво впечатление. Той подпря брадата си с юмрук и се замисли.
Мисли така десетина минути… После вдигна глава, присви очи и сякаш се учуди, че съм още там.
— Сине, а на колко години е Артър Рокфелер? — заинтересува се той.
