ги изхвърли на брега. По това време приятелят му вече беше мъртъв.
Милър живееше до потока и изнамираше нови начини да лови риба. Отчиташе времето, колкото му бе възможно, и веднъж седмично се изкачваше мъчително до повърхността, за да проверява радиацията. Минаха дванадесет седмици, преди тя да спадне достатъчно, за да му позволи да излезе.
Никога не срещна останалите от пещерата, макар че намери труповете на някои от тях.
Навън се опита да намери хора. Търсеше навсякъде. Но силната радиация бе убила повечето оживели след нападението с водородни бомби. Много малко бяха се запасили с храна или гайгерови броячи. Всички или почти всички бяха излезли да търсят храна преди радиацията да е паднала до приемливо равнище. Без съмнение имаше и някои останали живи. Но къде? Къде?
Той търси няколко месеца. После престана да търси. Предположи, че някъде из Африка и Азия, както и Южна Америка има оживели хора. Той никога нямаше да ги срещне. Но може би някой ден щеше да намери няколко души в Северна Америка. А може би не. Но междувременно той щеше да живее.
Той живееше, като вървеше на юг през есента и се връщаше на север през пролетта. Един мълчалив мъж, който никога не бе искал война, който мразеше убийствата със страст, каквато много показваха, но малко чувстваха. Той бе човек, който се придържаше към повечето си стари навици, като че ли бомбите никога не бяха падали. Четеше книги, когато намереше такива, страстно събираше картини и скулптури, като ги измъкваше от призрачните хранилища на празните галерии.
Той бе човек, който много преди Втората световна война си бе обещал никога да не убива човешко същество и който сега, след Третата световна война, не виждаше причина да променя решението си. Той бе приятен, младолик учен, който бе преживял смъртта на по-силни от него, с по-високи принципи и идеали. Той бе човек, когото обстоятелствата бяха принудили да подтисне желанията и да изостави надеждата си.
Следите водеха през редки храсталаци, около покрита с мъх гранитна канара. Чу звуци.
— Полъх на вятъра — каза си той.
Заобиколи канарата и спря. Пред него, само на няколко метра, имаше петима души. За жадните му очи те приличаха на тълпа, армия, множество. Бяха се събрали около малък огън. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае цялата тази информация.
— Ех, мамка му — каза един от тях.
Той се вгледа. Отново обхвана картината. Петима души, всичките жени. Пет жени, облечени в разкъсани джинси и якета, с раници, поставени на земята до тях, с първобитни копия, опрени върху раниците.
— Кой си ти? — попита една от жените. Тя беше най-възрастната, може би петдесетгодишна. Беше ниска, жилава, здрава жена, с квадратно лице и стоманеносива коса, мускулести ръце и кафяв, жилест врат. Върху дългия си нос имаше пенсне, едното стъкло на което бе счупено.
— Не можеш ли да говориш? — попита строго жената.
— Мога — отвърна Милър. — Извинете. Просто бях изненадан. Вие сте първите жени, които виждам след бомбардировките.
— Първите жени ли? — попита тя рязко. — А виждал ли си мъже?
— Само мъртви — отговори Милър. Той се извърна и огледа останалите четири. Те бяха млади, някъде около двадесетгодишни, и Милър реши, че са невероятно красиви. Без съмнение, те се различаваха помежду си, но за Милър, попаднал на тях изневиделица, те бяха като някаква неизвестна раса и затова му се виждаха еднакво чужди. Като четири златокожи, дългокраки животни с огромни, спокойни очи на пантери.
— Значи ти си единственият мъж наоколо — каза възрастната жена. — Е, това няма да ни създаде проблеми.
Момичетата не проговориха. Те го гледаха. Милър започна да се чувства неудобно. Преценяваше отговорността на положението и тези мисли го възхищаваха, но го и тревожеха.
— Ще трябва да се запознаем — заяви възрастната жена с твърд тон. — Аз съм госпожица Денис.
Милър зачака, но госпожица Денис не представи момичетата.
— Аз съм Нюгънт Милър — каза той.
— Добре, господин Милър, вие сте първият човек, когото срещаме. Нашата история е много проста. Когато чух тревогата, заведох момичетата в подземието на нашето училище. То е училище за млади девици „Чарлтън-Ванес“. Аз съм… Бях преподавателка по етикеция.
„Колежка“ — помисли си кисело Милър.
— Естествено — продължи госпожица Денис, — аз бях заредила скривалището с хранителни продукти, както всеки уважаващ себе си човек би направил. Но такива се оказаха малко. Имах няколко гайгерови брояча, с чиято употреба се запознах сама. Някои глупаци настояваха да напуснем скривалището веднага след като бомбардировките спряха. Аз успях да убедя тези момичета в опасността от радиацията. Тя проникна надолу. Ние бяхме принудени да напуснем скривалището и да потърсим подслон във водоснабдителната система, която се намираше по-надълбоко.
— Ние ядохме мишки — обади се едно от момичетата.
— Така е, Сузи — каза госпожица Денис. — Ядохме мишки и при това бяхме много, много щастливи, че ги има. Когато радиацията спадна до безопасно равнище, ние се измъкнахме. И оттогава си прекарваме добре.
Момичетата кимаха в съгласие. Те още наблюдаваха Милър с продълговатите си очи на пантери. И Милър ги наблюдаваше. Беше се влюбил едновременно във всички тях, при това напълно искрено. Особено в Сузи, защото знаеше името й. Но не беше се влюбил в ниската, мускулеста госпожица Денис.
— Моята история е почти същата — заговори Милър. — Аз се скрих в пещерите Лоревил. Не намерих мишки за ядене, но се хранех с някакви странни риби. Предполагам, че сега трябва да решим какво ще правим оттук нататък.
— Така ли? — попита госпожица Денис.
— Аз така мисля. Ние, останалите живи, трябва да се съюзим и да си помагаме. Аз ли да се присъединя към вашия лагер или вие ще дойдете в моя? Не знам какви са вашите възможности, но аз съм се погрижил. Събрал съм малка библиотека, няколко картини и доста храна.
— Не — заяви госпожица Денис.
— Ами щом настоявате да бъде при вас…
— Настоявам. За нашето място. И сами. Това означава без вас, господин Милър.
Милър просто не можеше да повярва на ушите си. Той погледна момичетата. Те го изгледаха изплашено, но по лицата им не можеше да се прочете нищо.
— Слушайте — заговори Милър. — Ние трябва да си оказваме взаимно помощ. Да си помагаме…
— Под което разбирате мъжка похотливост — отряза го госпожица Денис.
— Не съм имал предвид нищо подобно — възрази Милър. — Но ако настоявате да говорим по този въпрос, предполагам, че ще трябва да оставим на природата да се погрижи за това.
— Природата
Момичетата кимнаха, но очите им не се отделяха от Милър.
— Ние нямаме нужда от вас или от какъвто и да било мъж. Нито нужда, нито желание — продължи госпожица Денис.
— Боя се, че не ви разбирам — каза Милър, макар да започваше да му става ясно.
— За всичко това са виновни мъжете — каза госпожица Денис. Тя размаха дебелата си ръка с жест, който искаше да каже, че няма нужда от възражения. — Мъжете ръководеха държавите, мъжете бяха войници и ядрени специалисти, мъжете започнаха войната, която изтри от лицето на земята човешката раса. Дори и преди бомбардировките, аз винаги съм предупреждавала моите момичета да се пазят от мъжете. Много глупости се говореха за равноправието между половете, но на практика жените си оставаха собственост на мъжете и тяхна играчка. Но тогава времената бяха нормални и аз не можех да обясня напълно своята теория по този въпрос. Училищните власти нямаше да ми го разрешат.
— Бих ги разбрал — каза Милър.
— Сега времената вече не са нормални. Вие, мъжете, объркахте всичко веднъж и завинаги, и няма да
