Нюгънт Милър и момичетата

имате втори шанс. Особено след като аз се заема с това.

— Може би момичетата имат друго мнение — обади се Милър.

— Аз възпитавам тези момичета — заяви госпожица Денис. — Това е бавен процес, но ние имаме достатъчно време. И аз съм уверена, че моите уроци са започнали да дават плодове. Ние се чувстваме добре заедно, нали, момичета?

— Да, госпожице Денис — отвърнаха момичетата в хор.

— И на нас не са ни необходими мъже наоколо, нали?

— Да, госпожице Денис.

— Видяхте ли?

— Почакайте за момент — каза Милър. — Аз мисля, че вие поставяте въпроса неправилно. Някои мъже носят отговорност за войните. Не всички мъже. Аз например бях горещ пацифист дори и по времето, когато това не бе приемано с добро око. По време на Втората световна война служих в медицинска служба. Никога не съм отнемал човешки живот и никога не съм имал намерение да го направя.

— Значи сте подлец като всички останали мъже — отряза госпожица Денис.

— Аз не се смятам за подлец — настоя Милър. — Аз съзнателно отричах войната по убеждение, а не от страх. Моят медицински взвод работеше на фронтовата линия също както бойците, само че ние не бяхме въоръжени. Бил съм под обстрел. Бил съм раняван, макар и не тежко.

— О, колко героично — иронизира го госпожица Денис, а момичетата се изсмяха.

— Аз не се опитвам да парадирам с разбиранията си пред вас — продължи Милър. — Аз просто се опитвам да ви накарам да разберете какъв човек съм. Хората са различни, нали така?

— Всички мъже са еднакви — натърти госпожица Денис. — Всички. Мръсни, космати, миризливи, похотливи животни, които подпалват войни и убиват жени и деца. Не се опитвайте да ми говорите за мъжете.

— Трябва — настоя Милър. — Вие не знаете много за нас. Кажете ми какво сте направила вие, за да спрете войните, които толкова мразите?

— Че какво може да направи една жена? — попита госпожица Денис. — Пленниците са длъжни да следват победителите.

— Глупости — каза Милър. — Ако жените наистина искаха да спрат войните, те можеха да направят много. Чели ли сте някога „Лизистрата“? Аристофан е разказал как жените в Гърция са отказали да споделят леглото на съпрузите си, докато не спрат да водят войни. Точно в това е смисълът…

— Чела съм тази пиеса — отвърна госпожица Денис. — Едва ли точно това е било практичното разрешение.

— Защо не? Не е ли защото вие, жените, също обичате войната и боготворите бойците? Ако бяхте искали, можехте да попречите на тази война. Но вие не сте пожелали! Ницше казва…

— Престанете да ми цитирате всички тези автори мъже — прекъсна го госпожица Денис. — Вашата логика е избирателна. Фактът е, че вие, мъжете, притежавахте властта и я използвахте. Вие третирахте жените като играчки и използвахте Земята като едно огромно бойно поле, докато изгубихте собственото си право на съществуване. Сега вас ви няма, изчезнахте, край. Вие сте изчезнал вид. Стоите тук със смешното си космато лице и ни изглеждате странно като динозавър или птеродактил. Махайте се. Идете да умрете някъде другаде, господин Милър. Ние, жените, ще използваме сега собствения си шанс.

— Ще ви бъде трудно да се размножавате — предупреди я Милър.

— Но не и невъзможно. Аз съм изучавала много внимателно последните трудове по партеногенеза. Размножаването определено е възможно без наличието на мъжки същества.

— Може и да е така — възрази Милър. — Но вие не сте достатъчно обучен учен. Пък даже и да бяхте, нямате необходимата апаратура.

— Затова пък знам къде са провеждани изследванията — заяви госпожица Денис. — Може да открием някоя от жените-учени още жива. Пък ако оборудването е оцеляло, шансовете ни стават още по-високи. С него и моите познания по въпроса, мисля че ще решим проблема.

— Никога няма да можете — заяви Милър.

— Аз пък мисля, че ще успеем. Но дори и да не се получи, предпочитам да присъствам на загиването на човешката раса, отколкото да позволя на мъжете да ни командват отново.

Лицето й бе почервеняло и тя се бе ядосала.

— Много добре разбирам вашата омраза към мъжете — каза Милър. — Към някои мъже. Но съм сигурен, че можем да се разберем и да постигнем някакво удовлетворително взаимно съгласие…

— Не! Говорихте достатъчно! Махайте се оттук!

— Няма — възпротиви се Милър.

Госпожица Денис се приближи бързо към купчината оръжия и вдигна едно от копията.

— Момичета — каза тя. — Пригответе се.

Момичетата още се възхищаваха на Милър. Те се поколебаха за миг. После, подчинявайки се на авторитета на госпожица Денис, те грабнаха по няколко камъка от раниците си. Гледаха очаквателно към госпожица Денис.

— Отивате ли си? — попита тя.

— Не!

— Убийте го с камъни!

Вихрушка от камъни разцепи въздуха. Милър се приведе, за да прикрие гайгеровия си брояч и почувства как камъните улучиха гърба и краката му. Тези момичета, които той обичаше, особено Сузи, нямаше да го убият. Те щяха да спрат в мига, когато се засрамят от постъпката си.

Но камъните го удряха и един даже го улучи по главата и едва не го събори. Той разтърси глава, обърна се и хукна напред, като още държеше гайгеровия си брояч. Госпожица Денис упорито се опитваше да го намушка с копието. Той избегна острието и сграбчи копието с лявата си ръка. Започнаха да се боричкат за оръжието.

Макар и с една ръка, той почти го бе изтръгнал, но госпожица Денис, силна и набита като бик, бе доста мощна за него. Тя успя да издърпа копието и го удари по главата с дръжката. Той се търкулна настрани и отново се изправи на крака.

— Убийте го! — викаше госпожица Денис. — Убийте този мръсен мъж!

Момичетата със зачервени от възбудата лица се насочиха към него. Милър усети едно копие да го одрасква по ръката. Той се обърна и хукна.

Не знаеше колко дълго бе бягал из зеления здрач на гората. Накрая вече не можеше да тича. Измъкна джобния си нож и се извърна. Но никой не го преследваше.

Милър легна върху студената земя и се опита да мисли. Тази жена, госпожица Денис, трябва да беше луда. Една стара мъжемразка, закоравяла лесбийка, полудяла от бяс. А момичетата? Беше сигурен, че те не искаха да го ранят. Може би даже го обичаха. Но бяха подчинени на влиянието на старата кучка.

Установи, че не бе загубил нито гайгеровия брояч, нито очилата си в боя. Беше благодарен на това. Без тях щеше да му бъде трудно да намери собствения си лагер.

Винаги бе знаел, че всеки човек си е малко луд. Трябваше да осъзнае, че оживелите след атомната буря ще бъдат по-откачени от обикновено. Тази откаченячка, госпожица Денис. Да си мисли, че мъжете са изчезнал вид, моля ти се!

Шокиран, Милър установи, че всъщност би могъл да я разбере. Колко мъже бяха останали живи? А колко жени? Колко от оживелите притежаваха гайгерови броячи? Колко от тях ще успеят да избегнат опасностите, които се изправят пред тях?

И все пак това не се отнасяше до него. Оживяването на човешката раса не беше негов проблем. Трябва да е бил луд, за да позволи на демоните на надеждата и желанието да се освободят от мястото, където ги бе затворил в ума си. Сега ще е необходимо да се бори и да ги победи отново. Но той можеше да го направи. Ще прекара остатъка от живота си между книгите и картините. Може би ще остане последният цивилизован човек на този свят.

Цивилизован… Милър трепна и си спомни лицето на Сузи и останалите, техните очи на пантери, с които