проверим дали той образува утайка, да установим молекулярния му строеж от…
— Хелмън, ти не знаеш какво говориш. Ти си библиотекар, нали така? А аз съм пилот, завършил задочно. Ние не сме учили нищо за всичките тези титрации и сублимации.
— Знам — каза Хелмън, — но това е, което трябва да направим. това е правилният начин, по който трябва да постъпим.
— Сигурно. А междувременно, докато прескочи насам някой химик, ние какво ще правим?
— Това тук може да ни помогне — каза Хелмън, като вдигна книгата. — знаеш ли какво е това?
— Не — отвърна Каскър, като полагаше всички усилия да не загуби търпение.
— Това е джобен речник и наръчник по хелгийски език.
— Хелгийски ли?
— Хелг е планетата, на която се намираме. Знаците съвпадат с обозначенията по сандъците.
Каскър повдигна едната си вежда:
— Никога до сега не съм чувал за Хелг.
— Не мисля, че планетата е имала някога контакти с Земята — каза Хелмън. — Този речник не е хелгийско-английски. Той е хелгийско-алумбриджийски.
Каскър си спомни, че Алумбриджия бе родната планета на малоброен предприемчив род от влечугоподобни, разположена някъде към центъра на галактиката.
— А ти откъде си се научил да четеш алумбриджийски? — запита Каскър.
— Е, да си библиотекар не е напълно безполезна професия — каза Хелмън скромно. — В свободното си време…
— Аха! А какво би казал да…
— Знаеш ли — прекъсна го Хелмън, алумбриджийците вероятно са помогнали на хелгийците да напуснат тази планета и да се заселят на друга. Те продават услуги от този род. И в такъв случай твърде вероятно тази постройка е склад за провизии.
— Да бе започнал да превеждаш — предложи уморено Каскър. — И дано откриеш нещо за ядене.
Те започнаха да отварят сандъците докато на края намериха вещество с обещаващ вид. Хелмън усърдно се зае да преведе знаците върху него.
— Разчетох го — каза той. — Ето какво пише: УПОТРЕБЯВАЙТЕ ПОНЮХВАЧИ! НАЙ-ДОБРОТО ИЗСТЪРГВАЩО СРЕДСТВО!
— Не ми звучи като нещо за ядене — отбеляза Каскър.
— Страхувам се, че си прав.
Намериха друго, на което пишеше: ВИГРУУМ! ПЪЛНИ СТОМАХА И ГО ПЪЛНИ ДОБРЕ!
— Какъв вид животни предполагаш, че са били тези хелгийци? — попита Каскър.
Хелмън вдигна рамене.
Преводът на следващия етикет отне почти петнадесет минути. На него пишеше: АРГОЗЕЛ — ТРЪПКА ЗА ВАШАТА ТУДРА, СЪДЪРЖА ТРИДЕСЕТ АРПА РАМСТАТОВ ПУЛЦ, ОТЛИЧНО СРЕДСТВО ЗА СМАЗВАНЕ НА ЧЕРУПКАТА.
— Все пак тук трябва да има нещо за ядене! — каза Каскър с нотка на отчаяние.
— Надявам се — отвърна Хелмън.
Два часа по-късно положението бе същото. Бяха превели десетки надписи и помирисали толкова много вещества, че от погнуса обонятелните им сетива отказваха да действуват.
— Хайде да обсъдим въпроса — предложи Хелмън, като седна на един сандък с надпис „ВОРМИТАШ — ХУБАВ КАТО ИМЕТО СИ“.
— Дадено — каза Каскър и се изтегна на пода. — Започвай!
— Ако бихме могли да разберем какъв вид същества са населявали тази планета, бихме узнали каква храна са употребявали те и дали ние можем да ядем от нея.
— Всичко, което знаем за тях — каза Каскър, — е, че са писали многобройни рекламни гадости.
Хелмън се направи, че не го чу.
— Какъв вид разумни същества биха се развили на една планета, изградена изцяло от планини?
— Само глупаци — каза Каскър.
Така доникъде нямаше да стигнат. Хелмън обаче разбра, че не може да направи никакъв извод от съществуването на планините. То не изясняваше дали бившите хелгийци са ядели силикати или белтъцини, или храни с йодова основа, или нещо друго.
— Виж какво — каза Хелмън, — ще трябва да стигнем до това по чисто логичен път. Слушаш ли ме?
— Разбира се — отвърна Каскър.
— Добре. Има една стара поговорка, която напълно се отнася до нашето положение. Това, което за един е храна — за друг е отрова.
— Така ли? — каза Каскър. Беше сигурен, че от глад стомахът му се бе свил и станал малък като топче за игра.
— Можем да предположим, първо, че храната за тях е храна и за нас.
Каскър с усилие се изтръгна от видението на пет сочни бифтека, които измамно танцуваха пред очите му.
— А ако храната за тях е отрова за нас? Тогава какво?
— Тогава — каза Хелмън — ще приемем, че отровата за тях е храна за нас.
— А какво ще стане, ако храната за тях и отровата за тях са отрова за нас?
— Ще гладуваме.
— Добре — каза Каскър, като се изправи. — С кое предложение ще започнем?
— Знаеш ли, няма смисъл да си търсим белята. Планетата е кислородна, ако това значи нещо. Нека първо предположим, че ние можем да ядем някои от основните им храни. А ако не можем, ще преминем към техните отрови.
— Ако сме живи до тогава — каза Каскър.
Хелмън започна да превежда етикети. Те отхвърлиха надписи като АНДРОГИНИТНА НАСЛАДА и ВЕРБЕЛ — ЗА ПО-ДЪЛГИ, ПО-КЪДРАВИ И ПО-ЧУВСТВИТЕЛНИ ПИПАЛЦА, докато на края намериха една кутийка с приблизителни размери шест на три инча. Етикетът и гласеше: ВАЛКОРИН — УНИВЕРСАЛЕН ПИР ЗА ВКУСА, ЗА ВСИЧКИ ХРАНОСМИЛАТЕЛНИ ВЪЗМОЖНОСТИ!
— Това, изглежда, го бива — каза Хелмън. Той отвори кутийката.
Каскър се наведе и подуши.
— Не мирише.
В кутийката намериха правоъгълно жилаво червено блокче. То се тресеше леко като желе.
— Отхапи от него — предложи Каскър.
— Аз ли? — запита Хелмън. — Защо пък аз?
— Нали ти го избра?
— Предпочитам да си го гледам — каза Хелмън с достойнство. — Не съм толкова гладен.
— Нито пък аз — заяви Каскър.
Те седнаха на пода и вторачиха поглед в блокчето. След десетина минути Хелмън се прозя, облегна се назад и затвори очи.
— Добре, страхливецо — каза с горчивина Каскър. — Аз ще го опитам. Запомни обаче, ако аз се отровя, ти никога няма да се измъкнеш от тази планета. Ти не умееш да пилотираш.
— Тогава си отхапи мъничко — посъветва го Хелмън.
Каскър се надвеси над блокчето и се втренчи в него. След това го мушна с палеца си.
Жилавото блокче се изкикоти.
— Чу ли? — изкрещя Каскър, като отскочи назад.
— Нищо не чух! — каза Хелмън, ръцете му трепереха. — Хайде продължавай!
Каскър отново побутна блокчето. То се изкикоти още по-силно, този път с една отвратителна превзетост.
— Ясно — каза Каскър. Кое е следващото за опитване?
— Следващото ли? Че на това какво му е?
— Аз не ям неща, които се кикотят — заяви твърдо Каскър.
