изясним молекулярния състав чрез…
— Хелмън, не знаеш какви ги дрънкаш. Ти си библиотекар, забрави ли? А аз съм пилот, завършил школата задочно. И двамата не знаем нищо за никакво титруване и така нататък.
— Така е — възрази Хелмън, — но трябва да опитаме. Такъв е правилният подход.
— Естествено. А какво ще правим междувременно, докато се появи някой химик?
— Това може да ни помогне — отвърна Хелмън и вдигна книгата. — Знаеш ли какво е то?
— Не. — Каскър полагаше сериозни усилия да се сдържи.
— Това е джобен речник и граматика на езика Хелг.
— Хелг?
— Така се казва планетата, на която сме. Символите са същите, като тези върху контейнерите.
Каскър повдигна едната си вежда.
— Никога не съм чувал за планета на име Хелг.
— Не смятам, че планетата някога е влизала във връзка със Земята. Речникът не е хелгско-английски, а хелгско-алумбригийски. — Каскър си спомни, че Алумбригия е планета, населена с малобройна, дръзка раса влечуги, недалеч от центъра на Галактиката.
— А ти откъде знаеш да четеш алумбригийски?
— Библиотекарската професия не е съвсем безполезна — отвърна Хелмън скромно. — През свободното си време…
— Добре. Какво ще кажеш за…
— Знаеш ли — прекъсна го Хелмън, — вероятно алумбригийците са помогнали на хелгците да напуснат планетата си и да намерят друга. Те предлагат такива услуги. Срещу заплащане, разбира се. В такъв случай тази постройка по всяка вероятност наистина е склад за храна!
— Тогава започвай да превеждаш — предложи Каскър уморено. — Може и да открием нещо годно за ядене.
Започнаха да отварят контейнерите, докато попаднаха на един, чието съдържание изглеждаше обещаващо. Хелмън старателно се зае да превежда символите върху контейнера.
— Аха, схванах го — каза той накрая. — Пише „Използвайте Снифнърс, най-добрият абразив“.
— Не звучи хранително — отбеляза Каскър.
— Боя се, че си прав.
Намериха друг контейнер, на който бе написано: „Вигрум! Напълнете си стомасите! Напълнете ги както трябва!“
— Що за животни, според теб, са били тези хелгци, а?
Хелмън сви рамене.
Следващият етикет му отне близо петнайсет минути. Той гласеше: „Аргозел ще направи туграта ви фантастична. Съдържа тридесет арпи Рамстат Пулз, за смазване на лагери“.
— Все някъде трябва да има нещо за ядене — каза Каскър с отчаяние в гласа.
— Надявам се — кимна Хелмън.
След два часа не бяха по-близо до заветната цел. Бяха прочели десетки етикети и мирисали множество субстанции, но те будеха у тях единствено отвращение.
— Хайде да поговорим малко — предложи Хелмън, седнал върху контейнер с етикет: „Вормиташ — качествено колкото изглежда“.
— Разбира се — кимна Каскър и се излегна на пода. — Говори.
— Ако по някакъв логически начин установим какви същества са населявали планетата, ще разберем и с какво са се хранели и дали тяхната храна става за нас.
— Знаем само, че са писали ужасно много скапани реклами.
Хелмън пропусна забележката покрай ушите си.
— Какъв вид интелигентни същества биха се развивали на планета, която цялата е в планини?
— Глупави — отсече Каскър.
Това не беше от полза, но Хелмън разбра, че планините не водят до никакви категорични изводи. По тях не можеше да се разбере дали хелгците са се хранели със силикати, с протеини или с някакви йодни съединения например.
— Слушай — настоя той, — ще трябва да решим проблема единствено с помощта на логиката… Слушаш ли ме?
— Разбира се — отвърна Каскър.
— Добре. Има една стара поговорка, която идеално описва положението, в което сме. „Което за един е месо, за друг е отрова.“
— Аха — кимна Каскър. Беше абсолютно сигурен, че стомахът му се е свил до размерите на малко топче.
— Най-напред можем да допуснем, че каквото е месо за тях, за нас също е месо.
Каскър прогони от главата си видението — пет сочни шницела, които танцуваха изкусително.
— Ами ако тяхното месо за нас е отрова? Тогава какво?
— Тогава, ще предположим, че тяхната отрова за нас е месо.
— Ами ако месото и отровата им са отрова за нас?
— Ще гладуваме.
— Добре — каза Каскър и се изправи. — С кое предположение ще започнем?
— Няма смисъл да си търсим белята. На тази планета има кислород, ако това изобщо означава нещо. Да предположим, че можем да използваме някоя тяхна основна храна. Ако не можем, ще започнем с отровите им.
— Ако доживеем до това.
Хелмън започна да превежда етикети. Отказаха се от марки като „Андрогинит възторг“ и „Вербел — за по-дълги, по къдрави и по-чувствителни пипала“ и най-накрая попаднаха на малка сива кутийка, двайсет сантиметра, на три, на три. На нея пишеше: „Валкорин — универсален вкусов препарат за всички храносмилателни капацитети.“
— Това ми се струва добро — каза Хелмън и отвори кутията. Каскър се наведе и помириса съдържанието.
— Няма миризма.
Вътре имаше правоъгълен червен блок от някакво подобно на гума вещество. Потреперваше леко, като желе.
— Отхапи малко — каза Каскър.
— Аз? А защо не ти?
— Ти го намери.
— Предпочитам само да го гледам — каза Хелмън възмутено. — Не съм чак толкова гладен.
— Аз също.
Седнаха на пода и се вгледаха в червения блок. След десетина минути Хелмън пусна една прозявка, облегна се и затвори очи.
— Добре, страхливецо — каза Каскър. — Ще го опитам. Но имай предвид, че ако се отровя, никога няма да напуснеш тази планета. Не знаеш как да управляваш кораба.
— Тогава хапни съвсем малко — посъветва го Хелмън. Каскър се наведе и се вторачи в блокчето. След малко го бутна с пръст.
Подобното на гума червено вещество се изкиска.
— Чу ли това? — възкликна Каскър и отскочи назад.
— Не чух нищо — отвърна Хелмън с разтреперани ръце. — Давай!
Каскър побутна блокчето малко по-силно. То също се изкиска по-силно, този път с леко скимтене.
— Е? — попита Каскър. — Какво ще правим?
— Сега? Какво му е на това?
— Не мога да ям нищо, което се киска — заяви Каскър непреклонно.
— Изслушай ме — настоя Хелмън. — Съществата, които са произвели това вещество, може би са се опитвали да създадат някакъв естетичен звук, наред с приятната форма и цвят. Това кискане може би е за
