се насъберат тълпите, защото почти всеки гражданин вечер търсеше някакво ново удоволствие.
Преди много години Централният комитет по евгеника на единното световно правителство бе стабилизирал броя на населението в благоразумни граници. От хиляда години насам на Земята не бе имало толкова малко хора и за тях никога не бяха се грижили толкова добре. Подводната екология, хидропониката и пълното използване на обработваемите земи бяха направили храната и облеклото изобилни. Всъщност свръхизобилни. Жилищата за малкия и стабилен брой на населението не бяха проблем при автоматичните методи за строителство и излишъка от материали. Дори луксозните стоки не бяха вече лукс.
Това беше една безопасна, стабилна и непроменяща се културна среда. Малкото хора, които се занимаваха с научна и производствена дейност и ръководеха работата на машините, получаваха щедри компенсации. Но повечето от хората не си правеха труда да работят. Нямаше нужда.
Естествено, съществуваха известен брой амбициозни хора, които се стремяха към богатство, постове и могъщество. Те се насочваха към политиката. Набираха гласове, като хранеха, обличаха и забавляваха населението в своите райони, а за целта ползваха огромните обществени фондове. И ругаеха капризните гласоподаватели за това, че гласуват за онези, които им обещават още повече.
Беше нещо като утопия. Бедността бе забравена, войните отдавна не съществуваха и всеки се наслаждаваше на гарантиран, дълъг и лек живот.
Изглежда, само невероятната човешка неблагодарност бе виновна за толкова шокиращо големия брой самоубийства.
Бенц показа пропуска си и вратата се отвори веднага. Те тръгнаха по един коридор и стигнаха до голям, удобно обзаведен хол. Трима мъже и една жена, успели вече да чуят за новото заведение, се бяха разположили удобно по канапетата и пушеха бледозелени цигари. Във въздуха се носеше приятно отблъскващ мирис.
Към двамата се насочи човек от обслужващия персонал и ги поведе към един свободен диван.
— Чувствайте се като в собствения си дом, господа — каза той. — Запалете си наркола и оставете неприятностите ви да се изпарят. — Той подаде на всеки от тях пакет с бледозелени цигари.
— Какво е това? — попита Пиърсън.
— Цигари с наркола — отговори обслужващият. — Направени са от специален харман турски тютюн и тютюн Вирджиния, внимателно смесени с наркола — наркотично растение, което се отглежда в екваториалния пояс на Венера.
— На Венера ли? — попита Бенц. — Не знаех, че сме стигнали до Венера.
— Преди четири години — отговори служителят. — Експедицията на Йейл извърши първото кацане и създаде база.
— Мисля, че съм чел нещо по този въпрос — каза Пиърсън. — Или съм гледал по новините. Венера. Диво място, покрито с джунгли, нали?
— Доста диво — отвърна служителят.
— И аз така мисля — добави Пиърсън. — Но човек не може да се информира за всичко навреме. А към тази наркола привиква ли се?
— Никак, господине — увери го служителят. — Нарколата има ефект също като алкохола, но доста по- приятен. Повишава настроението, създава приятно чувство, притъпява сетивата, но без махмурлука на сутринта. Тя ви е предоставена благодарение на Томас Мориарти, реформисткия кандидат за кмет. Ред А-2 във вашата кабина за гласуване, господа. Ние смирено молим за вашия глас.
Двамата мъже кимнаха и запалиха по цигара.
Пиърсън започна да усеща ефекта почти веднага. Първата цигара го отпусна, той се почувства лек и тялото му бе обхванато от вълна на удоволствие. Втората цигара усили ефекта и му донесе нови усещания. Сетивата му се изостриха приятно. Светът вече му се струваше чудесно място, изпълнено с надежди и мечти. А той самият стана една много важна и необходима част от този свят.
Бенц го бутна с лакът в ребрата.
— Хубаво, а?
— Дяволски добро — отговори Пиърсън. — Този Мориарти трябва да е свестен човек. Светъл се нуждае от добри хора.
— Така е — съгласи се Бенц. — Нуждае се от умни хора.
— Смели, дръзки, далновидни — продължи възбудено Пиърсън. — Хора като
— Какво ти става? — попита Бенц.
Пиърсън не отговори. Неочаквано, по начин познат на всички пияници, наркотикът внезапно бе изменил влиянието си върху него. Преди малко чувстваше божествено. А сега с невероятна яснота се видя такъв, какъвто бе.
Той беше Уолтър Хил Пиърсън, на 32 години, неженен, безработен, неосъждан. Бе започнал работа на осемнайсет години, за да достави удоволствие на родителите си. Но я бе напуснал след седмица, тъй като му досаждаше и му пречеше на съня. Веднъж бе решил да се ожени, но отговорностите към жена и семейство го ужасиха. Сега беше почти на трийсет и три години, слаб, не особено мускулест и блед. Никога не бе правил нещо значимо нито за себе си, нито за някой друг и никога нямаше да направи.
— Кажи си всичко, което мислиш, приятелче — насърчи го Бенц.
— Ще извърша велики неща — промърмори Пиърсън, като подръпваше от цигарата.
— Наистина ли, приятел?
— Наистина, дявол да го вземе! Ще стана изследовател!
— Защо не си ми казал по-рано? Това мога да ти го уредя! — Бенц скочи и дръпна Пиърсън за ръката. — Хайде!
— Какво правиш? — Пиърсън се опита да бутне Бенц. Искаше да си седи на мястото и да се чувства прекрасно. Но Бенц го накара да стане.
— Аз знам какви ти е нужно, приятел — заговори Бенц. — Приключения, въодушевление! Аз знам къде можеш да ги получиш!
Пиърсън се намръщи замислено.
— Приближи се — каза той на Бенц. — Да ти прошепна нещо.
Бенц се наведе. Пиърсън зашепна:
— Искам приключения…
— Ясно — увери го Бенц. — Знам точно какво искаш. Да тръгваме! Приключенията са пред теб! Безопасни приключения!
Ръка за ръка, стиснали пакетчетата си с наркола, те се заклатушкаха към изхода.
Появи се вятър, който разклати дървото, където се бе приютил Пиърсън. Той облъхна сгорещеното му мокро тяло и го охлади бързо. Зъбите му започнаха да тракат, а ръцете го боляха от стискането на гладкия клон. Пресъхналото му гърло като че бе покрито с фин, горещ пясък.
Вече не можеше да понася жаждата. Ако трябваше, щеше да се бие с цяла дузина от синьо-черните зверове за глътка вода.
Той бавно започна да се смъква от дървото, оставяйки засега настрани смътните си спомени от изминалата нощ. Трябваше да разбере какво се бе случило, но първо му бе необходима вода.
В основата на дървото видя синьо-черното същество с пречупен гръбнак, проснато неподвижно. Той го отмина и навлезе в джунглата.
Промъкваше се напред вече часове или дни, загубил представа за времето под блестящото, непроменливо небе. Храстите разкъсваха дрехите му, а птиците пищяха заплашително над главата му. Той не обръщаше внимание на нищо и вървеше с изцъклени очи и омекнали крака. Падаше, ставаше и продължаваше да върви. Отново падаше и ставаше, и тръгваше напред. Така продължи да се движи като робот, докато не попадна на един малък, кален поток.
Без да мисли за опасните бактерии, които би могла да съдържа водата, Пиърсън потопи лице и започна да пие.
След малко спря да си почине и се огледа. От всички страни го обграждаше джунглата. Тя се издигаше като стена — ярка, гъста, чужда. Небето над нея блестеше в бяло. Нито по-светло, нито по-тъмно отпреди. И
