човек струва на Строителството петдесет хиляди долара годишно. Смяташ ли, че си достоен за годишна заплата от петдесет хиляди долара?
— Аз много не ям — възрази Франклин. — А като посвикна, аз…
— Освен това — прекъснах го, — знаеш ли, че на Марс няма човек, който да не е поне доктор на науките?
— Това не знаех — прошепна Франклин.
Нарушителите никога не го знаят.
Аз съм длъжен да им го обяснявам.
И така, разказах на Франклин, че всички дърводелски, шлосерски, водопроводни работи, задълженията на куриери и готвачи, а така също почистването, поправките и ремонтите извършват самите учени през свободното си време. Може би не съвсем добре, но го вършат.
Работата е там, че на Марс липсва неквалифицирана работна сила. Ние чисто и просто не можем да си го позволим.
Очаквах, че Франклин ще се облее в сълзи, но той успя да се овладее.
Огледа с мрачен поглед омърляната обстановка на съвсем малката обща каюта. Нали разбирате, в нея всичко беше марсианско.
— Да вървим — казах аз, като станах от мястото си. — Ще ти намеря легло. А утре ще уредя да те изпратим обратно на Земята. Не се огорчавай. Нали все пак видя Марс.
— Да, сър — нарушителят с мъка стана. — Само че, сър, аз в никакъв случай няма да се върна на Земята.
Не почнах да споря с него. Нарушителите обикновено все се перчат. Отде да знам този пък какво си е намислил?
Настаних Франклин, върнах се в лабораторията и няколко часа се занимавах с работата, която трябваше да свърша на всяка цена. Легнах си капнал от умора.
На сутринта отидох да събудя Франклин. Нямаше го в леглото. За миг ми мина мисълта за саботаж. Кой знае на какво е способен несполучливият откривател? Току виж, че извадил от реактора два-три закъснителя или запалил склад с гориво. Тичах разгневен из лагера, търсих нарушителя и най-сетне го открих в недовършената спектрографска лаборатория.
Тази лаборатория строяхме в извънработно време. Който имаше свободен някой и друг час, нареждаше тухли, изрязваше дъски за маса или завинтваше панти към касите на вратите. Никой не можеше да бъде освободен от работата си за толкова дълго време, че да строим както си му е редът.
За няколко часа Франклин бе успял да направи повече, отколкото всички ние за няколко месеца. Той наистина беше сръчен дърводелец и работеше така, като че ли всички фурии го гонеха по петите.
— Франклин — повиках го аз.
— Ето ме, сър. — Той веднага дойде при мен. — Исках да свърша нещо, за да не ям даром хляба ви, мистър Тали. Оставете ме още някой и друг час и ще поставя покрива. А пък ако не ви трябват ей ония там тръби, може утре и вода да прекарам.
Франклин наистина беше славен момък. Точно от такива хора имахме нужда на Марс. Справедливостта изискваше, пък и приличието, да го потупам по рамото и да му кажа: „Момко, образованието още не е всичко. Можеш да останеш. Ти си тъкмо за нас.“
На мен наистина ми се искаше да произнеса тези думи, но нямах право.
На Марс не поощряват авантюрите.
Нарушителите не преуспяват тук.
Ние, учените, все някак си ще се справим с работата на дърводелците и водопроводчиците. Просто не сме в състояние да допуснем дублиране на професии.
— Франклин — казах аз, — моля ти се, престани да усложняваш задачата ми. Аз съм човек с меко сърце. Мен ме убеди. Но аз съм длъжен да спазвам нарежданията. Трябва да се върнеш на Земята.
— Не мога да се върна на Земята — едва чуто отвърна Франклин.
— Какво има?
— Ако се върна, ще ме поставят зад решетките.
— Е, хайде, разправяй всичко от начало — изпъшках аз. — Само, моля ти се, по-накратко.
— Слушам, сър. Както вече ви казах, сър — почна Франклин, — на Земята трябва да постъпваш като другите и да мислиш като другите. За известно време всичко вървеше добре. Но после аз открих Истината.
— Какво, какво?
— Открих Истината — гордо повтори Франклин. — Натъкнах се случайно на нея, но въобще тя е много проста. Толкова проста, че обучих и сестричката си, а щом тя можа да я научи, значи, и всеки може. Тогава опитах да обуча всеки на Истината.
— Продължавай — казах аз.
— Е, и всички ужасно се разгневиха. Казаха, че съм се побъркал, че трябва да си държа езика зад зъбите. Но аз не можех да мълча, мистър Тали, нали това е Истината. Така че когато дойдоха за мен, аз се отправих на Марс.
Виж ти, помислих си аз, чудесно. Само това ни липсваше на Марс. Старомоден фанатик да чете проповеди на закостенелите учени. А ако пък изпратя момъка обратно на Земята, в затвора, цял живот ще ме гризе съвестта.
— Но това не е всичко — заяви Франклин.
— Искаш да кажеш, че тази сърцераздирателна история има продължение?
— Да, сър.
— Говори тогава — насърчих го аз с въздишка.
— Те се опълчиха и срещу сестричката ми — каза Франклин. — Нали разбирате, когато й открих Истината, тя поиска като мен да обучава другите. Нали това е Истината. И сега е принудена да се крие, докато… докато…
Той подсмръкна и с жалък вид преглътна сълзите си.
— Мислех, като видите, че мога да бъда полезен на Марс, тогава и сестричката ми би могла при мен…
— Стига! — не издържах аз.
— Да, сър.
— Повече нищо не желая да слушам. И без това достатъчно се наслушах.
— А вие не бихте ли искали да ви открия Истината? — разпалено предложи Франклин. — Мога да ви обясня…
— Нито дума повече — кряснах аз.
— Да, сър.
— Франклин, нищо не мога да сторя за теб. Абсолютно нищо. Ти нямаш научно звание. А аз нямам право да ти разреша да останеш, но ще направя единственото, което е в моя власт. Ще поговоря с директора.
— Чудесно! Много ви благодаря, мистър Тали. А вие нали ще му обясните, че още съм изтощен от пътя? Щом укрепна, ще ви докажа…
— Разбира се, разбира се — казах аз и побързах да си отида.
Директорът впери поглед в мен, като че виждаше двойника ми от антимира.
— Но, Тали — каза той, — нали ти са известни правилата.
— Разбира се — измънках аз. — Но той действително би могъл да ни бъде полезен. И ми е ужасно неприятно да го пращам право в ръцете на полицията.
— Издръжката на един човек на Марс струва годишно петдесет хиляди долара — каза директорът. — Смяташ ли, че той заслужава да се изразходват…
— Знам, знам — прекъснах го аз. — Но случаят е толкова трогателен, и той така се старае, и ние бихме могли…
— Всички нарушители са трогателни — забеляза директорът.
