— Ясно. В края на краищата те са непълноценни създания, не като нас, учените. Нека си върви, откъдето е дошъл.
— Тали — спокойно каза директорът, — виждам, че този въпрос изостря отношенията ни. Затова предоставям на теб сам да го решиш. Знаеш, че годишно за всяко вакантно място в марсианското строителство се подават почти десет хиляди заявления. Ние отхвърляме по-добри специалисти от нас. Младежите години наред се учат в университетите, за да заемат тук определена длъжност, а после ще излезе, че мястото е вече заето. Като имаш предвид всички тези обстоятелства, смяташ ли, откровено казано, че Франклин трябва да остане?
— Аз… аз… а-а, дявол да го вземе, не, щом така поставяте въпроса. — Още не ми бе минал ядът.
— А може ли иначе да се поставя?
— Разбира се, не.
— Винаги е печално, когато са много званите и малко избраните — замислено каза директорът. — На хората е нужен нов подстъп. Бих искал да дам Марс за масово заселване. Някога и това ще стане. Но чак тогава, когато се научим да използваме местните източници.
— Добре — казах аз. — Ще отида да уредя заминаването му.
Когато се върнах, Франклин работеше на покрива на спектрографската лаборатория. Щом ме погледна в лицето, разбра какъв е отговорът.
Качих се в джипа и потеглих към космодрума. Знаех какво ще кажа на капитана, който бе допуснал Франклин да се качи на кораба му. Напоследък много зачестиха тия безобразия. Нека си сърба попарата — сега сам ще откара Франклин обратно на Земята.
Товарният кораб се намираше в стартовата шахта, само носът му стърчеше на фона на небето. Нашият ядрен физик Кларксън подготвяше кораба за отлитане.
— Къде е капитанът на това ръждясало корито? — запитах аз.
— Капитан няма — отвърна Кларксън. — Това е модел с автопилот и радиоуправление.
Почувствувах как нещо ме загриза под лъжичката.
— Няма капитан ли?
— Не.
— А екипаж?
— На кораба няма екипаж — каза Кларксън. — Нали знаеш, Тали.
— В такъв случай на кораба не може да има и кислород? — досетих се аз.
— Разбира се, че няма!
— И радиационна защита?
— Безспорно!
— Няма и топлинна изолация?
— Има само колкото да не се разтопи корпусът.
— И сигурно стартира с максимално ускорение? Нещо към тридесет и пет „ж“?
— Разбира се — потвърди Кларксън. — За безпилотен кораб то е най-икономично. А теб какво те смущава?
Не му отговорих. Отидох мълчешком до джипа и като натиснах докрай ускорителя, се понесох към спектрографската лаборатория.
Невъзможно е човек да остане жив след такъв рейс. Той няма никакъв шанс да оживее. Никакъв — нито дори един на десет милиарда. Физически е невъзможно.
Когато наближих лабораторията, Франклин вече бе довършил покрива и работеше долу, като съединяваше тръбите. Беше през обедната почивка и няколко души от Минната група му помагаха.
— Франклин — казах аз.
— Какво има, сър?
Набрах колкото се може повече въздух в дробовете си.
— Франклин, ти с оня товарен кораб ли долетя?
— Не, сър — отвърна той. — Все опитвах да ви обясня, че никакъв капитан не съм мислил да подкупвам, но вие така и не…
— В такъв случай — казах аз съвсем бавно, — как попадна тук?
— Благодарение на Истината!
— Не можеш ли да ми обясниш?
Около секунда Франклин размишляваше.
— Просто ужасно съм изморен от пътя, мистър Тали — каза той — но, май ще мога.
И той изчезна.
Стоях и тъпо примигвах. После един от минните инженери посочи нагоре. На височина около триста фута се рееше Франклин.
След миг той стоеше пак до мен. Имаше такъв премръзнал вид, а върхът на носа му бе порозовял от студ.
Нещо като мигновено преместване в пространството. Нулево прелитане! Да, бива си го!
— Това ли е Истината? — запитах аз.
— Да, сър — каза Франклин. — Така е, когато гледаш по-иначе на света. Достатъчно е само да прозреш Истината, истински да я видиш — и всичко става възможно. Но на Земята го наричаха хал… халюцинация. Казаха да престана да хипнотизирвам хората и…
— Можеш ли да ни научиш?
— Много лесно — отвърна Франклин. — Все пак ще е необходимо известно време.
— Нищо. Надявам се, все ще успеем да намерим свободно време. Да, предполагам, че ще можем. Дори съм сигурен. Нали времето, използувано за Истината, няма да е загубено на вятъра.
Не се знае колко още щях да дрънкам такива глупости, но Франклин буйно се намеси:
— Мистър Тали, означава ли това, че мога да остана?
— Можеш да останеш, Франклин. Дори нещо повече, ако се опиташ да ни напуснеш, ще те застрелям.
— О, благодаря ви, сър! А по отношение на сестричката ми? Може ли и тя да дойде?
— Да-да, безспорно — зарадвах се аз. — Нека сестричката ти дойде. Когато иска…
Чух изплашените викове на миньорите и бавно се обърнах. Косите ми настръхнаха.
Пред мен стоеше девойка — висока, слабичка девойка с огромни като чинийки очища. Тя се озърташе като лунатик и мърмореше:
— Марс! Госпо-ди-и?
После ме забеляза и пламна.
— Извинете, сър — каза тя. — Аз… аз подслушвах.
Информация за текста
© 1955 Робърт Шекли
© 1967 Цвета Пеева, превод от руски
Robert Sheckley
Deadhead, 1955
Източник: http://kosmos.pass.as/
Сканиране и разпознаване: ???
Редакция: Mandor, 2008 (#)
Публикация:
сп. „Космос“, 1967, бр.6
Превод от руски: Цвета Христова
