Начин на живот

Един ден Дърк я намери седнала до малкия си плувен басейн и безнадеждно хълцаща.

— Хей! — извика той. — Какво има?

— Нищо.

Той мрачно погали косата й.

— Кажи ми.

— Нищо, нищо.

— Кажи ми, де.

— О, то е защото положих толкова труд да създам красив дом и да ушия пердета, и да обуча роботите, и така нататък, а пък знам че…

— Какво знаеш?

— Че някой ден ти ще поискаш да се преместим и всичко ще отиде напразно — тя се изправи и се опита да се усмихне. — Извинявай, Дърк. Не трябваше да говоря така.

Дърк остана замислен. После я погледна отблизо в очите.

— Искам да те направя щастлива — каза той. — Вярваш в това, нали?

Тя кимна.

— Мисля, че доста сме се местили. Това е нашият дом. Ще останем тук.

— Наистина ли, Дърк?

— Обещавам.

Тя го прегърна силно. После изведнъж се сепна.

— Господи, сладките ми ще изгорят! — И хукна към кухнята.

Следващите седмици бяха най-щастливите, които помнеше Амелия. Сутрин програмираното им слънце изгряваше ярко и ги будеше за утринната молитва. След това те закусваха добре и започваха всекидневната работа.

Никога не им беше скучно. Някой ден Амелия и Дърк щяха да издигнат противометеоритен щит, за да подсилят атмосферния си купол. Или щяха да поправят машината за вятър, за да помогнат на пчелите си да опрашват по-добре растенията.

Привечер се любуваха на залезите си. Понякога Дърк позволяваше на селскостопанските роботи да организират нескопосани танци. Той беше строг господар, но ги разбираше. Знаеше, че малко разнообразие е добро за роботите, също както за хората.

Амелия се затъжи за Земята само веднъж. Беше, когато Дърк хвана препредаване на Великденския парад по телевизията от лунната станция. Музиката и ярките цветове накараха сърцето на Амелия да се свие. Но беше само за миг.

Първият им гост дойде след няколко месеца с един весело изрисуван космически кораб, който кацна върху грубо подравнения космодрум на Дърк. С почти двуметрови букви отстрани на кораба бе написано: „Пътуващ магазин на Потърс“. От него излезе един елегантен младеж, който помириса атмосферата, набърчи нос и се насочи към къщата.

— С какво мога да ти помогна, страннико? — попита го Дърк пред вратата.

— Добър ден, приятели. Аз съм Потър — каза младежът и протегна ръка, която Дърк не пое. — Правех обичайната си обиколка на Марс, когато чух за вас тук. Реших, че може да искате да си купите някои дреболии, с които да… Да украсите местенцето си.

— Нищо не ми трябва — каза Дърк.

Потър се ухили приятелски, но вече бе видял строгата, неукрасена къща и спартанския плувен басейн.

— Нещо за съпругата? — попита той и смигна на Амелия. — Няма да се върна скоро насам.

— Радвам се да го чуя — каза Дърк.

Но Амелия с блеснали очи поиска да разгледа всичката стока на Потър и помъкна Дърк със себе си.

Тя започна да опипва всички домакински уреди като дете, което иска да разгледа нови играчки. Оглеждаше модерните уреди за пестене на време в домакинството. Гледаше със завист към роклите — изтънчени, фини, с автоматични деколтета и подгъви — и си мислеше за своите остарели дрехи.

Но после видя роботите-артисти. С необикновено човешкия си вид и цивилизовано държане те й напомняха за дома.

— Не можем ли да си купим трупа? — попита тя Дърк.

— Че нали си имаме филми? Те не бяха лоши за баща ми и…

— Но Дърк, тези роботи играят истински пиеси!

— Тази трупа играе всички най-известни пиеси още от времето на Джордж Бърнард Шоу — каза им Потър.

Дърк изгледа недоволно красивите хуманоидни машини.

— А какво друго правят?

— Да правят ли? Те играят — каза Потър. — Боже мой, приятелю, не можеш да очакваш едно произведение на изкуството да върши селскостопанска работа, нали?

— Че защо не? — попита Дърк. — Не одобрявам глезенето на роботите. Фермерската работа е полезна за моя контролен робот и аз съм сигурен, че той е по-умен от тези палячовци.

— Вашият контролен робот не е артист — гордо заяви Потър.

Амелия толкова настояваше, че Дърк купи трупата. И докато той откарваше роботите към къщата, понеже бяха твърде нежни, за да ходят по каменистата земя, Амелия си купи една рокля.

— Какво прави момиче като теб в тази дивотия? — попита я Потър.

— На мен ми харесва.

— О, предполагам, че може да се живее. В работа и без удобства, за да се разширяват границите. Такива и други подобни приказки. Но не ти ли омръзва все пак?

Амелия не му отговори.

Потър вдигна рамене.

— Е — каза той. — Този сектор вече е открит за колонизиране. Скоро ще си имате компания.

Амелия си взе роклята и се върна вкъщи. Потър отлетя.

Дърк беше принуден да признае, че роботите-артисти им бяха приятна компания през дългите, тихи вечери. Той даже обикна пиесата „Човекът и Супермен“. След известно време даже започна да дава съвети за играта на роботите, които те, естествено, не изпълняваха.

И все пак той беше убеден, че контролният му робот би могъл да играе също толкова добре, ако само малко бъде усъвършенстван гласът му.

Но през дългите петчасови работни дни забавленията биваха забравени. Дърк започна да облагородява други малки астероиди и да ги присъединява към имота си. Извърши силово посаждане на гора, построи си водопад и поправи старата машина за създаване на климатични условия, останала от баща му.

Накрая тя заработи и той успя да създаде и сезони на малкия им астероид.

Един ден телеекранът им оживя и Дърк получи космограма. Беше от корпорация „Заселници“ — една фирма от Земята, която произвеждаше комплексно оборудване за пионери. Те предлагаха на Дърк служба като началник на главната им изпитателна лаборатория, с почти изумителна заплата.

— О, Дърк! — въздъхна Амелия. — Каква възможност!

— Възможност ли? Какво говориш?

— Можеш да бъдеш богат. Можеш да получиш всичко, което поискаш.

— Аз имам каквото искам — каза Дърк. — Кажи им, че благодаря, но отказвам.

Амелия въздъхна тихо. Тя изпрати отказа на Дърк до фирмата, но добави, че могат да се надяват на услугите му по-нататък.

Нямаше смисъл да затръшва вратата завинаги.

По време на дългото лято на космодрума на Дърк кацна друг кораб. Този беше по-стар и дори по-очукан, отколкото техния и когато кацаше просто се стовари от последните пет фута до повърхността, с което разтресе целия планетоид. От него се измъкнаха млади мъж и жена, които едва не припаднаха щом се показаха навън.

Казваха се Джийн и Пърси Филипс и живееха на няколко хиляди мили от имението на Дърк. Всичко им било тръгнало накриво. Енергията им свършила, роботите им се изпочупили, свършила им храната. Те отчаяни тръгнали към фермата на Дърк. Бяха почти умрели от глад. Останали близо два дни без всякаква