Робърт Шекли
Начин на живот
— Да не си полудяла, Амелия? Защо, за Бога, ти трябва да се омъжиш за
— Шапката не е сред дивотията, мамо — казваше й Амелия.
— Но там не е цивилизовано. То е едно сурово и примитивно място. И колко време ще остане там този твой
— Тогава и аз ще ги покорявам заедно с него — бе казала Амелия, уверена в собствения си заселнически дух.
Майка й обаче не беше толкова сигурна.
— Животът на границата е тежък, скъпа. По-тежък, отколкото си го представяш. Готова ли си наистина да се откажеш от приятелите си и всички удобства, с които си свикнала?
— Да!
Майка й искаше да говори още. Но след смъртта на съпруга си, тя бе станала по-несигурна в убежденията си и по-нерешителна в налагането си над другите.
— Животът си е твой — отстъпи тя накрая.
— Не бой се, мамо, аз знам какво правя — каза й Амелия.
Тя знаеше, че Дърк Богрен не може да търпи тълпите. Той беше едър човек и имаше нужда от пространство, от тишина и въздух. Беше й разказал за баща си, който се настанил в новорекламираната пустиня Гоби. Когато мястото станало толкова претъпкано, че се наложило да се поставят огради в съответствие с новите закони, старецът не издържал и умрял с лице, обърнато към звездите.
Такъв беше и Дърк. Тя се омъжи за него и се премести на отдалечената Южна полярна шапка.
Но след тях дойдоха още заселници и скоро Шапката бе наречена Кеп Сити, след което там бяха отворени магазини и фабрики и по подгрятата с атомна енергия земя поникнаха многобройни малки, чистички селища.
Всичко това се случи по-рано, отколкото тя бе очаквала.
Една вечер те си седяха на верандата и Дърк оглеждаше земите си. Той гледа дълго време към върха на радарната кула, разположена на един от далечните хълмове на земите му.
— Тук стана оживено — каза той след дълго мълчание.
— Да… мъничко — съгласи се Амелия.
— Скоро до нас ще построят игрище за голф. Не ти ли се струва, че е време да се местим?
— Добре — каза Амелия, след леко колебание. И това беше всичко. Нямаше нужда да говорят повече.
Те продадоха фермата си. Купиха един старичък космически кораб и го напълниха с най-необходимото. Вечерта преди да отлетят, приятелите на Дърк организираха празненство за изпращането им.
Те бяха от старите заселници и още помнеха времето, когато Шапката бе покрита отчасти с лед и сняг. Шегуваха се с Дърк, но и му завиждаха.
— Отиваш на астероидите, а?
— Там ми е мястото — каза Дърк.
— Но ти си се изнежил! — изграчи един старец. — Лекият живот те е отслабил, Дърк.
— О, не ми се вярва.
— Мислиш ли, че още би могъл да работиш на пълен петчасов работен ден?
Дърк се ухили и изпи бирата си до дъно. Заслуша се в съветите, които жените даваха на Амелия.
— Вземи
— Оборудване за първа помощ…
— Проблемът при ниската гравитация…
— Дърк! — извика един от мъжете. — Ще вземеш и тази малка красавица с теб на някой
— Разбира се — отвърна Дърк.
— На нея няма да й хареса — предупреди го друг от мъжете. — Там няма празненства, нови дрехи, дрънкулки.
— Хората полудяват от работа там.
— Не им вярвай — обади се една от възрастните жени. — Като свикнеш, ще ти хареса.
— Сигурна съм, че ще е така — възпитано отвърна Амелия, като се надяваше да е права.
Точно преди отлитането тя се обади на майка си и й каза новината. Майка й не беше изненадана.
— Добре, скъпа — каза тя. — Няма да е никак лесно. Но ти знаеше това още преди да се омъжиш за него. Астероидите… Точно там искаше да отиде и баща ти.
Амелия си спомняше баща си като един мил, добродушен човек. Всяка вечер, когато се връщаше от работа в банката, той прочиташе внимателно обявите за употребявани космически кораби и правеше подробни списъци на оборудването, което би било необходимо за един пионер. Майка й обаче не искаше и да чуе за каквато и да било промяна в начина им на живот. На няколко пъти двамата даже се скараха… Но всичко това свърши, когато една вечер, на връщане от банката, някакъв хеликоптер се блъсна в колата на баща й.
— Постарай се да му бъдеш добра съпруга — посъветва я майка й.
— Разбира се, че ще се старая — отвърна малко ядосано Амелия.
Новите погранични райони бяха в космоса, тъй като Земята вече беше пренаселена. Дърк бе изучил наличните карти на Астероидния пояс, но те не му бяха казали много. Никой още не бе прониквал много надалеч и огромното пространство бе отбелязано просто като „Непознати територии“.
Пътуването беше дълго и опасно, но там се намираха свободните земи. Земи, които трябваше да бъдат завладени, и толкова много място, колкото можеше да се поиска на човек. Дърк се промъкваше през плуващите късове скали с ненарушимо търпение. Космическият кораб летеше все напред, въпреки че нямаше маркирана траектория.
— Няма да се връщаме — каза той на Амелия. — Така че няма никакъв смисъл да чертая карта на пътя.
Тя кимна в знак на съгласие, но когато погледна към слабо просветващите точици напред, дъхът й спря. Не можеше да не се тревожи за новия живот, който щяха да имат сред мрачното, самотно пространство на границата. Тя трепна и постави ръката си върху тази на Дърк.
Той се усмихна, но не откъсна очи от уредите.
Откриха един къс скала, дълъг няколко мили и широк около миля. Кацнаха върху тъмния безвъздушен свят, издигнаха купола си и пуснаха апарата за изкуствена гравитация. Щом тежестта приближи нормалните показания, Дърк започна да разопакова контролния робот. Работата беше дълга и досадна, но накрая той включи лентата и активира апарата.
Роботът се зае с работа. Дърк включи всички налични светлинни източници. Като използваше малкия кран, той разтовари техния заселнически дом от склада на кораба, постави го близо до центъра на купола и го включи. Домът се разтвори като гигантско цвете и оформи една хубава петстайна къща, комплектована с основните мебели, кухня, водопровод и отходни съоръжения.
Това беше началото. Но не всичко можеше да бъде разопаковано веднага. Уредите за температурен контрол бяха заровени някъде из складовете на кораба и Дърк трябваше да подгрява къщата им с допълнителния нагревател, включен към генератора.
На Амелия й беше твърде студено, за да приготвя вечеря. Температурата вкъщи се движеше някъде около 10 градуса над нулата. Дори и облечена в кожените дрехи за заселници, на нея й беше студено, а острото флуоресцентно осветление я караше да се чувства още по-изстинала.
— Дърк — помоли срамежливо тя. — Не можеш ли да постоплиш малко повече?
— Предполагам, че бих могъл, но това ще намали скоростта на робота.
— Не знаех — каза Амелия. — Нищо, ще се справя.
Но да се работи на тази светлина бе просто невъзможно и тя настрои погрешно затоплянето на храната.
