Робърт Шекли
Мирисът на мисълта
Истинските проблеми на Лерой Клийви започнаха, когато преминаваше с пощенски кораб 243 през неколонизирания звезден куп Сийргън. Преди това бе имал обикновените трудности на междузвездния пощальон: стар кораб, издраскани тръби и повредена астронавигационна система. Но сега, докато изчисляваше отклонението, забеляза, че в кораба става неприятно топло.
Той въздъхна недоволно, включи охлаждането и се свърза с началника на пощата в Базата. Беше в края на обхвата за радиоконтакт и гласът на шефа плуваше из море от статична пукотевица.
— Пак ли неприятности, Клийви? — попита шефът със зловещия глас на човек, който пише графици и вярва в тях.
— О, не знам — отвърна весело Клийви. — Като оставим настрана тръбите, астронавигацията и кабелите, всичко е наред, с изключение на изолацията и охлаждането.
— Това е направо срамно, дявол да го вземе — отвърна с внезапно съчувствие началникът на пощата. — Разбирам как се чувстваш.
Клийви включи охлаждането на МАКСИМУМ, избърса потта, която течеше в очите му и реши, че шефът само
— Малко ли съм врънкал правителството за нови кораби? Непрекъснато го правя. — Шефът се изсмя тъжно. — Те май си мислят, че мога да им разнасям пощата с всякакви стари трошки.
В този момент Клийви хич не се интересуваше от проблемите на шефа си. Дори и с включено на максимум охлаждане, в кораба беше горещо.
— Изчакай за момент — каза той. Отиде в задната част на кораба, откъдето като че ли се излъчваше топлината, и установи, че три от резервоарите му са пълни не с гориво, а с кипяща бяла маса. Четвъртият резервоар бързо се изпълваше със същото. Клийви ги огледа за миг, обърна се и хукна към радиото.
— Нямам вече гориво — каза той. — Мисля, че е каталитична реакция. Казах ви, че ми трябват нови резервоари. Кацам на първата кислородна планета, която намеря.
Той измъкна корабния СПРАВОЧНИК ЗА СПЕШНИ СЛУЧАИ и потърси в него информация за звездния куп Сийргън. В тази група нямаше колонии, но кислородните планети бяха отбелязани за по-нататъшно изследване. Какво имаше на тях освен кислорода, никой не знаеше. Клийви очакваше да открие, ако корабът останеше цял достатъчно дълго.
— Ще опитам на 3-М-22! — извика той през все по-нарастващия статичен шум.
— Пази пощата — изрева в отговор шефът. — Веднага изпращам кораб за теб.
Клийви му каза къде да си пъхне всичките десет кила от скъпоценната поща, но началникът вече беше изключил.
Клийви извърши добро кацане на 3-М-22. Изключително добро, като се има предвид факта, че уредите и ръчките бяха твърде горещи, за да се пипат, че тръбите бяха се огънали от горещината, а чантата с пощата, метната на гърба му, ограничаваше движенията. Пощенски кораб 243 се приближи като лебед. На шест метра над повърхността на планетата той се предаде и се строполи като камък.
Клийви запази съзнание, макар да беше сигурен, че всяка кост по тялото му е счупена. Корпусът на кораба беше тъмночервен, когато той се измъкна през спасителния люк, завързал здраво за гърба си чантата с писмата.
Потътри се на около стотина метра със затворени очи. После корабът избухна и го хвърли по лице върху земята. Той стана, направи още две крачки и припадна окончателно.
Когато дойде на себе си, видя, че лежи върху малко хълмче, с лице в тревата. Беше в прекрасно шоково състояние. Чувстваше се отделен от тялото си. Един чист интелект, носещ се във въздуха. Всички притеснения, чувства, страхове бяха останали в тялото му, а
Огледа се и видя, че наблизо минава някакво малко животинче. Бе с приблизителните размери на катеричка, но с тъмнозелена козина.
Когато то се приближи, той забеляза, че няма нито очи, нито уши.
Това не го изненада. Напротив, стори му се нормално. Защо, по дяволите, на една катеричка й
Приближи се друго животно. То пък бе с вида и размерите на голям вълк, но също зелен на цвят. Паралелна еволюция? Клийви реши, че за общата схема всъщност няма никакво значение. Това животно също беше без очи и уши. Но затова пък имаше страхотни зъби.
Клийви го наблюдаваше почти безразлично. Как може чистият интелект да се занимава с вълци и катерички, пък били те без очи или друго? Той забеляза, че катеричката се бе смръзнала на не повече от пет крачки от вълка. Той се приближаваше бавно. После, на не повече от три крачки, като че ли загуби следата. Поклати глава и направи бавен кръг. Когато продължи напред, тръгна в правилната посока.
Слепецът лови слепец, каза си Клийви и това му се стори като дълбока и вечна истина. Докато наблюдаваше, катеричката помръдна, вълкът скочи, сграбчи я и я лапна на три хапки.
Колко са му големи зъбите, помисли Клийви. Безокият вълк веднага се извърна към него.
Сега ще ме изяде, помисли Клийви. Беше му смешно да осъзнае, че е първият човек, който ще бъде изяден на тази планета.
Вълкът дишаше в лицето му, когато Клийви отново припадна.
Когато дойде на себе си, беше вечер. Върху земята се бяха проточили дълги сенки, а слънцето бе слязло ниско. Клийви седна и опипа внимателно ръцете и краката си. Нямаше нищо счупено.
Той се надигна на коляно, скапан, но в състояние да контролира чувствата си. Какво се бе случило? Спомни си катастрофата, като да бе станала преди хиляда години. Корабът бе изгорял, той се бе отдалечил от него и бе припаднал. А след това бе срещнал вълка и катерицата.
Той се изправи несигурно на крака и се огледа. Това трябва да го беше сънувал. Ако бе имало вълк, досега да го е изял.
Когато погледна към краката си, той видя зелената опашка на катеричката и главата й на няколко крачки встрани.
Отчаяно се опита да мисли. Значи е
Нито едно от животните не бе имало очи. Тогава как се проследяваха? По мириса? Ако е така, защо вълкът толкова трудно бе открил катеричката?
Той чу някакъв тих рев и се извърна. Там, на не повече от петдесет крачки, имаше нещо, което приличаше на пантера. Една жълто-кафява, безока и безуха пантера.
Проклета менажерия, помисли Клийви и приклекна във високата трева. Тази планета го изненадваше твърде много. Трябваше му време да помисли. Как действат тези животни? Дали вместо зрение имаха чувство за ориентация?
Пантерата започна да се отдалечава.
Клийви задиша малко по-спокойно. Може би, ако не се мяркаше пред пантерата…
Щом думата „пантера“ му мина през ума, звярът се обърна към него.
Че какво пък направих, запита се Клийви и се зарови в тревата. Та този звяр не може да ме подуши, да ме види или чуе? Само реших да не му заставам на пътя…
С високо вдигната глава пантерата затича към него.
Ето какво! Без очи или уши, имаше само един начин звярът да го усети.
Той трябва да бе телепат!
За да провери теорията си, той произнесе на ум думата „пантера“, идентифицирайки я с животното, което се приближаваше към него. Пантерата изръмжа яростно и намали разстоянието помежду им.
За част от секундата Клийви разбра много неща. Вълкът бе проследил катеричката по телепатичен път. Катеричката се бе смръзнала. Може би даже бе престанала да мисли! Вълкът бе загубил мириса, докато катеричката не бе успяла повече да се въздържи от мисли.
