— Точно така, дявол да го вземе — потвърди Фред. — Те донесоха онзи ловец… Половината му глава я нямаше. Той отпи малко от това нещо и оздравя пред очите ми.
— Вековната мечта на човека — замислено произнесе Карвър. — Универсалното лекарство. Панацея!
— За такова нещо можем да вземем колкото си искаме пари — каза Фред.
— Да, можем… Освен това и ще допринесем за развитието на науката — напомни му сериозно професор Карвър. — Да, Фред, аз мисля, че ние трябва да получим малко от тази течност.
Те се обърнаха и с твърди стъпки се насочиха към селото.
Там танците продължаваха, като се редуваха членовете на различните култове към животни. В момента играеха Сатгоханите — представители на култа към едно средно по големина животно, приличащо на сърна. Те можеха да бъдат разпознати по трите червени петна върху челата им. Хората на Дресфеикси и Таганиес чакаха реда си. Това бяха култове към други горски животни. Всеки звяр, към който имаше някакъв култ, бе табу и бе абсолютно забранено убиването му. Карвър така и не успя да открие причината за подобни закони. Лореянците отказваха да говорят по тези въпроси.
Дег, лечителят, бе свалил церемониалната си маска. Той седеше пред колибата си и наблюдаваше танците. Когато земляните се приближиха, той се изправи.
— Мир вам! — каза лечителят.
— И на теб — отвърна Фред. — Хубава работа свърши ти тази сутрин.
Дег се усмихна скромно.
— Боговете отвърнаха на молитвите ни.
— Боговете ли? — каза Карвър. — Струва ми се, че серумът свърши работата.
— Серум ли? О, сокът от сърси! — Дег направи церемониален жест, когато произнесе името. — Да, сокът от сърси е майката на лореянците.
— Бихме искали да купим малко — каза направо Фред, без да обръща внимание на намръщването на професор Карвър. — Колко ще струва един галон?
— Съжалявам — отвърна Дег.
— Какво ще кажеш за няколко хубави гердана? Огледала? Или може би два метални ножа?
— Не може — твърдо отговори лечителят. — Сокът от сърси е свещен. Може да бъде използван само за свещено лечителство.
— Не ми разправяй такива работи — позачерви се от яд Фред. — Вие, цветнокожите, да не си мислите…
— Разбираме ви — намеси се меко Карвър. — Ние разбираме от свещени неща. Свещеното си е свещено. Не може да бъде докосвано от ръцете на невежа.
— Луд ли сте? — зашепна му на английски Фред.
— Вие сте мъдър човек — сериозно произнесе Дег. — Разбирате защо трябва да ви откажа.
— Естествено. Но аз, Дег, всъщност съм лечител в моята родина.
— Аааа. Не знаех!
— Така е. Всъщност, аз съм най-големият лечител у нас.
— Тогава значи сте много свят човек — каза Дег и склони глава.
— Разбира се, че е свят! — възкликна Фред. — Той е най-светият човек в околностите.
— Моля те, Фред — каза Карвър и примигна скромно. После се обърна към лечителя. — Това което той казва е вярно, но аз не обичам да се споменава. При тези обстоятелства мисля, че няма да е погрешно, ако ми дадете малко сок от сърси. Напротив, ваш свещен дълг е да го направите.
Лечителят мисли дълго, а по безизразното му лице можеха да се видят следи от противоречивите му мисли. Най-после проговори.
— Може и да е така. За съжаление, аз не мога да направя това, което вие искате.
— Защо?
— Защото имам твърде малко сок от сърси. Извънредно малко. Едва ще стигне за селото.
Дег се усмихна тъжно и се отдалечи.
Животът в селото продължи по стария, унил начин. Метачът вървеше бавно и чистеше с метлата си от клони. Ловците тръгнаха да търсят срагове. Жените на селото приготвяха храна и отглеждаха единственото дете. Свещениците и танцьорите се молеха всяка вечер слънцето да изгрее на сутринта. Всички бяха доволни по свой непретенциозен, смирен начин на живот.
Всички, с изключение на хората от Земята.
Те разговаряха още много пъти с Дег и лека-полека научиха цялата история на сока от сърси и проблемите, с които бе свързан.
Сърсовият храст се оказа дребно и болнаво растение. То не се развиваше в естествени условия. Но пък не се поддаваше и на култивиране, и определено не можеше да се присажда. Най-доброто, което човек можеше да направи, бе да плеви внимателно около него и да се надява, че някога ще цъфне. Но повечето сърсови храсти се бореха година-две и предаваха Богу дух. Много малко от тях успяваха да цъфнат, а още по-малко живееха достатъчно дълго, за да родят характерните си червени плодове.
От плодовете на сърсовия храст се изстискваше еликсирът, който означаваше живот за народа на Лорей.
— Не бива да забравяте колко трудно расте сърси и колко рядко се намира — напомни им Дег. — Ние трябва да го търсим с месеци, за да намерим поне един храст с плодове. А тези плодове спасяват живота само на един лореянец, най-много двама.
— Тъжно, много тъжно — каза Карвър. — Но сигурно някои форми на интензивно торене…
— Всичко е опитано.
— Разбирам — искрено каза Карвър. — Разбирам колко важен е за вас сокът от сърси. Но ако можете да ни дадете малко… Дори стотина-двеста грама… Ние можем да го занесем на Земята, да го изследваме, може би да го синтезираме. Тогава вие бихте имали достатъчно количество.
— Но ние не смеем да се лишим и от капка. Не сте ли забелязали колко малко деца имаме?
Карвър кимна.
— Много малко се раждат. Нашият живот е постоянна борба срещу изчезването на расата ни. Животът на всеки човек трябва да се опази, докато се роди дете, за да го замени. А това може да се осъществи само посредством непрекъснатото и безкрайно търсене на плодовете от сърси. А те никога не са достатъчно — въздъхна лечителят. — Никога не стигат.
—
— Дори нещо повече. Онзи, който е вкусил сърси, добавя петдесет наши години към живота си.
Карвър ококори очи. Петдесет години на Лорей отговаряха на около шестдесет и три земни години.
Значи сокът от сърси беше нещо повече от лекарство, повече от регенератор. Той беше също и средство за дълголетие.
Той замълча, замислен върху въпроса какво ли би било, ако прибави още шестдесет години към живота си.
— А какво става, ако човек изпие още сок от сърси след петдесетте години? — попита той.
— Не знаем — отвърна му Дег. — Никой не би пил втори път, докато не се осигури достатъчно количество.
Карвър и Фред се спогледаха.
— Слушай ме сега внимателно, Дег — заговори професор Карвър. Той спомена свещения дълг на науката. Науката, каза той на лечителя, стои над човешката раса, над убежденията, над вярата. Напредъкът на науката е по-важен от самия живот. Какво значение има в края на краищата, ако умрат няколко лореянци? Те и така сигурно биха умрели. Важното бе земната наука да получи мостра от сока от сърси.
— Може и да е както казвате — отвърна Дег. — Но моят избор е един. Като свещеник на слънцелечителската религия, аз имам свещеното задължение да запазя живота на своя народ. И не мога да потъпча задължението си.
Той се обърна и се отдалечи. Земните хора се върнаха разстроени на космическия си кораб.
След кафето професор Карвър отвори чекмеджето и извади ръкописа на „Основни причини за вродената малоценност на извънземните народи“. Той с обич изчете отново последната глава, която се занимаваше специално с недостатъците на лореянците. После остави ръкописа.
