Мат на втори ход

— Войната е загубена — изсъска Бранч. — Какво повече искате да знаете?

Елснър поклати глава.

— Можеш ли да обвиняваш мен, че съм изпаднал в грях, щом така е било предопределено? — изрецитира Маргрейвс.

Лейтенант Нилсън седеше пред таблото за командване на оръжията с преплетени пръсти. Трябваше да ги държи така, защото изпитваше почти непреодолимо желание да натисне бутоните.

Красивите бутони.

После той изруга и седна върху дланите си. Беше обещал на генерал Бранч, че ще издържи и беше важно да спази обещанието си. Бяха изминали три дни, откакто бе видял генерала, но бе решил, че ще издържи. Той мрачно спря погледа си върху циферблатите.

Прецизните индикатори променяха показанията си непрекъснато. Измерваха разстоянието и автоматично насочваха оръжията. Заедно с маневрирането на космическия кораб те изменяха показанията, издигаха графиката към червената линия, но никога не я достигаха.

Червената линия отбелязваше сблъсък. Тогава той трябваше да започне да стреля. Когато малката черна стрелка пресечеше тънката червена линия.

Вече почти година чакаше тази малка стрелка. Малка стрелка. Малка стрелка. Малка стрелка.

Спри!

Тогава той щеше да започне да стреля.

Лейтенант Нилсън вдигна ръце пред очите си и огледа ноктите си. Внимателно почисти мръсотията под един от тях. После отново преплете пръсти и погледна красивите бутони, черната стрелка и червената линия.

Усмихна се на себе си. Беше обещал на генерала. Само преди три дни.

Затова се правеше, че не чува какво му шепнат бутоните.

— Онова, което не мога да разбера, е защо не можете да направите нищо по отношение на конфигурацията — попита Елснър. — Да се оттеглите, да се прегрупирате, например.

— Ще ти обясня — каза Маргрейвс. — Така Ед ще може да пийне нещо. Ела насам. — Той поведе Елснър към таблото. Цели три дни бяха развеждали Елснър по кораба, по-скоро за да освободят собственото си напрежение, отколкото поради други причини. Последният ден се бе превърнал в дълга разпивка.

— Виждаш ли този индикатор? — Маргрейвс посочи към таблото. То покриваше площ с ширина метър и половина и дължина шест метра. Бутоните и ключовете върху него контролираха движението на целия флот. — Забележи затъмнената част. Тя отбелязва границите на безопасността. Ако използваме забранена конфигурация, индикаторът отскача там и настъпва пълен ад.

— А какво е забранена конфигурация?

Маргрейвс се замисли малко.

— Забранени конфигурации са онези, които биха дали на противника предимство за атакуване. Или ако го кажем по друг начин, това са такива придвижвания, които биха променили вероятностната картина нападение-отбрана достатъчно, за да бъде предизвикана атака.

— Значи можете да се придвижвате само в строго определени граници? — попита Елснър като гледаше индикатора.

— Точно така. От безкрайното число на възможните конфигурации, ние можем да използваме само няколко, ако искаме да играем на сигурно. Също като в шаха. Например ти искаш да стигнеш с твоята пешка до редицата на противника. Но са ти необходими два хода. И щом преместиш пешката си напред, противникът ти е свободен да нападне и от мястото, което е освободила твоята пешка, да ти даде шах и мат. Обаче ако противникът играе грубо, късметът може да се обърне отново в наша полза и тогава ние да атакуваме.

— Това е единствената ни надежда — каза генерал Бранч. — Молим се те да допуснат някоя грешка. Флотата ни е в готовност моментално да нападне, ако нашият КВК покаже, че неприятелят се е престроил и е разтегнал фронта си не както трябва.

— Значи това е причината за нервните кризи — каза Елснър. — Всеки човек от флотата очаква с опънати до крайност нерви един шанс, който е сигурен, че няма да получи никога. Но въпреки това трябва да чака. И колко още ще продължи това?

— Това разместване и опипване може да продължи малко повече от две години — каза Бранч. — Тогава те ще бъдат в оптимална формация за атака с вероятност за двадесет и осем процента загуби спрямо деветдесет и три процента за нас. Тогава те ще трябва да атакуват, тъй като в противен случай вероятностите ще започнат да се променят в наша полза.

— Ех, нещастници такива — тихо произнесе Елснър. — Чакате шанс, който никога няма да дойде. При това знаейки, че рано или късно ще бъдете взривени в космоса.

— О, това не ни натъжава — каза Маргрейвс, който инстинктивно почувства неприязън заради съчувствието, изразено от цивилния.

Върху таблото нещо избръмча и Бранч отиде и включи говорителя.

— Ало? Да. Да… Добре, Уилиямс. Добре. — Той изключи. — На полковник Уилиямс му се е наложило да заключи хората си по стаите — каза Бранч. — За трети път през този месец. Ще трябва да накарам КВК да пренареди формацията ни така, че да можем да ги приберем от фронта. — Той отиде до страничното табло и започна да натиска бутоните.

— И сега се връщаме към въпроса — каза Маргрейвс. — Какво имате намерение да правите сега, господин представител на президента?

Блестящите точки се разместиха и разпръснаха, придвижиха се напред и се оттеглиха, без да пресичат бариерата от черно пространство помежду си. Механичните шахматисти наблюдаваха всяко придвижване, изчислявайки отражението и ефекта от него в далечното бъдеще. Пионките само трепкаха напред-назад върху огромната шахматна дъска.

Играчите работеха безстрастно, знаейки отнапред изхода на играта. В точно подредената им вселена нямаше място за възможни флуктуации, за глупави ходове, за грешки.

Те местеха. И знаеха. И пак местеха.

— О, да — каза лейтенант Нилсън на усмихнатата стая. — О, да. — Той се засмя сам и си помисли: „Колко са красиви тези бутони“.

Толкова глупаво е всичко. Как беше стихчето?

Нилсън прие тъмносинята плащеница на неприкосновеността и покри с нея раменете си. Отнякъде се чуваха птичи песни…

Разбира се. Три червени бутона. Той ги натисна. Три зелени бутона. Натисна и тях. Четири ключа. Завъртя ги.

— Ох-ох! Нилсън откачи!

— Тройката е моя — каза Нилсън и пипна тайничко челото си. После посегна отново към таблото. През ума му преминаваха невероятни асоциации, предизвикани от безброй неизвестни стимули.

— Най-добре го хвани. Внимавай!

„Внимателни ръце ме обграждат, докато натискам двата кафяви заради мама и един там горе за всички останали.“

— Спрете го! Не му давайте да стреля с тези оръдия!

„Някой ме вдига във въздуха. Аз летя, летя.“

— Има ли някаква надежда за този човек? — попита Елснър след като затвориха Нилсън в стационара.

— Кой знае — отвърна Бранч. Широкото му лице се смръщи. По бузите му заиграха възли от мускули. Той внезапно се обърна, извика и удари силно с юмрук по металната стена. След това изръмжа доволно и се усмихна глупаво.

— Тъпо, нали? Маргрейвс пие. Аз пък си успокоявам нервите като бия по стените с юмруци. Я да идем да