Стелман. — Затова пък имаме наивното желание да натъпчем кораба до горе. Самородно злато в резервоарите, изумруди в кутиите за мляко, а на палубата — елмази до колената. Тук е мястото за такава операция. Наоколо лежат несметни съкровища, които чакат да бъдат прибрани. Искаме да станем отвратително богати.
Пакстън не слушаше. Напрегнато се взираше в стръмната пътека.
— Чудовища ли ти се привиждат? — с презрителен смях се обади Херера.
— Спокойно — мрачно каза Стелман. — Виж какво, моето момче, не съм някой младок, който лесно се плаши. Да не мислиш, че ще останем тук, при положение, че съществува и най-малката опасност за живота ни?
— Ето! Пак се мръдна!
— Преди три месеца подробно изследвахме планетата — напомни Стелман. — Не открихме нито разумни същества, нито опасни зверове, нито отровни растения. Помниш ли? Само гори, планини, злато, езера, изумруди, реки, диаманти. Ако тук имаше нещо, нямаше ли да го открием досега?
— Казвам ви, че видях ей онова дърво да мърда! — настоя Пакстън.
Херера се надигна.
— Кое дърво?
— Ей онова. Виж го, даже не прилича на останалите. Шарките на кората са други…
С добре отработено, неуловимо движение Херера измъкна бластера „Марк-2“ от кобура и натисна спусъка три пъти. Дървото, както и храсталакът на десет метра около него избухнаха в ослепителен пламък и се разпиляха изпепелени.
— Вече няма никой — заяви той.
— Чух как нещо извика, когато стреля — замислено каза Пакстън.
— Добре. Сега е мъртво — успокои го Херера. — Ако забележиш някой или нещо да се движи, веднага ми кажи и аз ти обещавам, че ще го пална. А сега нека посъберем още малко камъчета, а?
Пакстън и Стелман вдигнаха раниците си и тръгнаха след него по пътеката.
— Интересен младок, нали? — с усмивка отбеляза Стелман.
Дрог бавно се съвземаше. Огненото оръжие на мираша го завари неподготвен. Беше приел облика на дърво и останал съвсем беззащитен. Още не можеше да разбере как се случи всичко. Нямаше нито миризма, нито предварително изсвирване, нито ръмжене. Никакво предупреждение. Мирашът нападна съвсем неочаквано, със сляпа, безразсъдна ярост, без да се интересува дали пред него стои приятел или враг. Едва сега Дрог започна да разбира природата на звяра.
Изчака чаткането на копитата на мирашите да заглъхне. Опита се, въпреки болката, да извади оптическия си рецептор. Не успя. За миг го заля вълна на отчаяние и паника. Ако централната му нервна система е засегната — край.
Отново се съсредоточи. Парче скала се търкулна от тялото му и този път опитът беше успешен. Можеше да се възроди от пепелта. Бързо направи вътрешно сканиране и облекчено въздъхна. Бил е на косъм от смъртта. Само инстинктивната квондикция го бе спасила.
Дрог сериозно се замисли за по-нататъшните си действия. Откри, че тази абсолютно непредсказуема атака беше изчистила от мозъка му всякакви ловни прийоми. Нещо повече — беше загубил желание да се среща отново с тези толкова опасни мираши.
Но ако се върнеше в базовия лагер без кожата… Можеше да каже на командира, че всички мираши са се оказали самки, следователно попадат под защитата на ловния закон. Думата на един Млад Разузнавач се ценеше, така че никой нямаше да се усъмни. Още по-малко пък биха изпратили някого да провери дали казва истината…
Не! Не! Та това е невъзможно! Как изобщо можеше да си го помисли?!
Какво пък, мрачно се усмихна Дрог, оставаше само да се откаже от задълженията на Разузнавач и да приключи веднъж завинаги с цялото това нелепо занимание — лагерни огньове, песни, игри, другарство…
За нищо на света! — твърдо реши Дрог, след като успя да се осъзнае. Държеше се така, сякаш пред себе си имаше пресметлив и интелигентен противник. А мирашите дори не бяха разумни същества. Нито едно създание без щипки не можеше да бъде разумно. Това гласеше неоспоримият закон на Етлиб.
В битката с инстинктивната хитрост разумът винаги излизаше победител. Това е неизбежно. Само трябваше да измисли начин.
Дрог отново намери следата на мирашите и тръгна по миризмата. Кое от старинните оръжия да използва? Може би малка атомна бомба? Не става — това би повредило кожата.
Изведнъж се разсмя. Всъщност всичко бе много просто, трябваше само малко да си размърда мозъка. Защо да встъпва в директен контакт с мирашите, щом това е опасно? Настана време да се възползва от разума, от знанията си за психологията на животните, от изкуството да прави засади и примамки.
Вместо да продължи след мирашите, той тръгна към леговището им. Там щеше да им устрои капан.
Чак привечер стигнаха до временния лагер, който бяха направили в една пещера. Всяка скала, всеки връх хвърляше ясни, рязко очертани сенки. Пет километра по-надолу, в долината, стоеше техният красив, сребрист кораб. Раниците им бяха натъпкани с изумруди — не много големи, но с идеален цвят.
В часовете преди залеза Пакстън си мечтаеше за малко градче в Охайо, бутилка сода и русо момиче. Херера се усмихваше на себе си, представяйки си как харчи някое и друго милионче с лека ръка, преди да се заеме сериозно с животновъдство. Стелман формулираше основните пунктове на докторската си дисертация, посветена на извънземните залежи от полезни изкопаеми.
Всички се чувстваха прекрасно. Пакстън напълно се възстанови от преживения ужас и вече страстно желаеше кошмарното чудовище отново да се появи. Предпочиташе да е зелено и да преследва някоя очарователна, полугола мадама…
— Ето ни вкъщи — съобщи Стелман, когато се приближиха до пещерата. — Какво ще кажете за печено говеждо?
Беше негов ред да готви.
— С лук — даде си заявката Пакстън. Той понечи да влезе в пещерата, но веднага рязко отскочи назад. — Това пък какво е?
На метър и половина от входа димеше парче бифтек, до него стояха четири огромни диаманта и бутилка уиски.
— Намирам го за интересно хрумване — промърмори Стелман. — С тази разлика, че изобщо не ми харесва.
Пакстън се протегна да вземе диамантите. Херера го дръпна.
— Може да е мина… Или капан.
— Не виждам жици — възрази Пакстън.
Херера съзерцаваше бифтека, уискито и диамантите. Видът му беше много нещастен.
— На тая чудесия не й вярвам за нищо на света — заяви той.
— Може все пак да има туземци — предположи Стелман. — Едни такива послушни, миролюбиви. Този подарък може да е знак на добра воля.
— Да бе, да — подхвана Херера със сарказъм. — Специално заради нас са отскочили до Земята за бутилка „Стар космодесантен“, а?
— Какво ще правим? — попита Пакстън.
— Няма да се навираме там, където не ни е работата — отсече Херера. — Хайде, дръпнете се!
Отчупи от близкото дърво дълъг прът и внимателно побутна диамантите.
— Виждаш ли? Няма нищо страшно — отбеляза Пакстън.
В този момент един дълъг стрък трева здраво се уви около подметките на Херера. Почвата около него се затресе, очерта се съвършен кръг с диаметър три метра, който късайки корените на дърветата започна да се издига във въздуха. Херера се опита да скочи, но хиляди стръкчета трева се впиха в обувките му.
— Дръж се! — извика Пакстън, скочи и се хвана за ръба на издигащото се парче почва.
Дискът рязко се наклони, замря за миг и отново се устреми нагоре. Херера извади ножа и яростно започна да реже тревата. Стелман най-после се осъзна, когато видя краката на Пакстън на нивото на
