Всичко започна с гъстата мъгла. Херера забеляза това и изруга.
— Хайде да се движим по-плътно, че току-виж станало нещо.
Тръгнаха един зад друг. Всеки сложи лявата си ръка на рамото на предния. Дясната стискаше бластера. Пакстън водеше процесията. Мъглата беше абсолютно непроницаема.
— Ей, Херера?
— Какво?
— Сигурен ли си, че вървим накъдето трябва?
— Да. Засякох азимута още преди мъглата да се сгъсти.
— Ами ако компасът нещо не е в ред?
— Не смей да си го мислиш даже, ясно ли е?
Продължаваха да се движат, като внимателно подбираха пътя през скалните отломъци.
— Мисля, че виждам кораба — каза Пакстън.
— Още е рано — възрази Херера.
Стелман се спъна и изпусна бластера. Успя опипом да го намери и зашари из мъглата за рамото на Херера. Накрая го напипа и тръгнаха отново.
— Май че почти пристигнахме — каза Херера.
— Дано! — въздъхна Пакстън. — Взе да ми писва.
— Да не би онова момиче да те чака на кораба, а?
— Не се подигравай!
— Добре, добре — примири се Херера. — Стелман, по-добре се хвани пак за рамото ми. Дори и накрая не си струва да се разделяме.
— Аз се държа.
— Не се държиш.
— Държа се, като ти казвам!
— Слушай, мисля, че по-добре от теб усещам дали някой се държи за рамото ми или не.
— Това твоето рамо ли е, Пакстън?
— Не.
— Лошо — каза Стелман бавно. — Много лошо.
— Защо?
— Защото определено се държа за нечие рамо.
— Лягай! — изкрещя Херера. — Веднага легнете и двамата! Искам да стрелям!
Но беше късно. Разнесе се някакъв кисело-сладък аромат. Стелман и Пакстън веднага изгубиха съзнание. Херера се хвърли сляпо напред, стараейки се да не диша, спъна се, прелетя два метра, опита се да стане и…
Обви го мрак.
Мъглата внезапно се разсея. На полето стоеше само Дрог. Триумфално усмихнат. Извади нож с дълго, тясно острие и се наведе над най-близкия мираш.
Корабът се носеше към Земята с такава скорост, че хиперпространственият двигател всеки момент можеше да отиде по дяволите. Наведеният над пулта Херера най-после успя да се успокои и намали скоростта. Лицето му беше пепеляво, макар обикновено бронзовия тен да не слизаше от него. Ръцете му все още трепереха.
От спалния отсек излезе Стелман и уморено се пльосна в креслото на втория пилот.
— Как е Пакстън? — запита Херера.
— Натъпках го с дрон-3 — отговори Стелман. — Ще се оправи.
— Добро момче — отбеляза Херера.
— Мисля, че е само шок. Като се събуди, ще го накарам да преброи камъните. Това ще е най-добрата терапия за него.
Херера се усмихна. Лицето му полека възвръщаше обичайния си цвят.
— Сега вече и аз мога да се занимая с диамантените играчки.
Внезапно стана сериозен.
— Все пак как се отървахме? Това не мога да проумея.
Прегледът на Разузнавачите мина отлично. Патрул 22 — „Реещият се сокол“ — разигра кратка пантомима, символизираща освобождението на Елбони. Всички от патрул 31 — „Бягащият бизон“ — бяха облечени в истински пионерски дрехи.
А начело на патрул 19 — „Атакуващият мираш“ — бодро крачеше Дрог, вече Разузнавач клас „А“, удостоен с особен отличителен знак. Носеше знамето на патрула — най-високата чест за един Разузнавач. Останалите бурно го приветстваха.
На пръта под знамето се развяваше здрава, отлично одрана, с нищо несравнима кожа от възрастен мираш. Нейните мълнии, катарами, циферблати и копчета весело блестяха огрявани от слънчевите лъчи.
Информация за текста
© 1955 Робърт Шекли
© 1993 Иван Мадански, превод от английски
Robert Sheckley
Hunting Problem, 1955
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1431]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:38
