Пърси Биш Шели
Адонаис (откъси)
Елегия за смъртта на Джон Кийтс
„Докато бе жив, ти блестеше сред живите
като Зорница;
сега сияеш сред мъртвите като Вечерница! …“
Платон 1 Аз жаля Адонаис — той умря! Жалете Адонаис всички вий! Уви, сърцето му сломено спря, плачът ви няма да го съживи! И ти, сред тъжните най-тъжен ден, над всички бъдни дни пръсни скръбта, кажи: „Загина Адонаис с мен, но славата му не загива, тя като негаснещ лъч ще грей във Вечността!“ 2 О де си, де си, майчице Земя? В нощта пронизан, твоят син лежи! Урания, забулена в тъма,1 къде си, скръбна, ти сега, кажи! Безмълвна, слушаш ти във своя рай как сенките едва-едва шептят и някой тихо пее ти без край… Пак неговите песни там звънят. Със тях той криеше пристигащата Смърт!… 14 И всичко, що певецът любил бе и в песни ваял — багра, звук и лъх, сега го жалеше. По бледното небе пълзеше утрото към розовия връх на свойта непристъпна кула. Там то с плач помъти идващия ден. Далеч простена гръм, дочут едвам. Захълца в ужас вихърът студен. Тревожно спеше океанът вледенен. 15 Екът, загубен в неми долини, за песента му спомни си със скръб. Не ще приглася той в щастливи дни на птиците от клонестия дъб, на извора, на кроткия кавал, на старото клепало в късен здрач. Той нявга с Адонаис бе звучал, а днес в глъчта си бедният секач едничък чува заглушения му плач. 16 Като че есен стана пролетта, безумна, тя изрони всеки цвят! Щом отлетяла беше радостта, кому бе нужен поривът и млад? Не беше Хиацинт за Феб тъй скъп,2 ни Нарцис сам за себе си тъй мил,3 както певецът и за двамата! Във скръб стоеше всеки, мрачен и унил, вместо с роса пръстта със сълзи оросил! 17 И славеят — твой сладкопоен брат, тъй в песни не ридай осиротял, нито орелът — спътник твой крилат, във слънчевото царство полетял, не вие се така със жален стон над пустото си гняздо, както днес всуе за теб се вайка Албион! Той като Каин те уби без чест! Прогони ангела — свой земен гост злочест! 18 
