Ако утрото настъпи

Нощта се изнизваше безкрайно дълго. Ако бях успяла да се свържа с Чарлс. Нуждаеше се от него повече, отколкото от всеки друг човек на света. Трябваше да му се доверя веднага. Ако бях го сторила, сега нямаше да ми се случи това.

Точно в 6.00 някакъв отегчен пазач донесе закуска на Трейси от изстинало кафе и студена овесена каша. Не успя дори да се докосне до нея. Стомахът й се беше свил на кълбо. В 9.00 часа пристигна полицайка.

— Време е да тръгваме, миличка — и отключи вратата на килията.

— Трябва да се обадя по телефона — каза Трейси. — Много е…

— По-късно — отвърна полицайката. — Нали не искаш съдията да те чака? Долният му кучи син!

Тя придружи Трейси по някакъв коридор, после преминаха през една врата и влязоха в заседателна зала.

На съдийския стол беше седнал доста възрастен съдия. Главата и ръцете му трепереха. Пред него стоеше областният прокурор Ед Топър, дребен, надхвърлил четиридесетте мъж, с ниско подстригана посивяла коса и студени черни очи.

Отведоха Трейси до една скамейка и миг след това съдебният пристав извика: „Някакви искания срещу Трейси Уитни?“ Трейси забеляза, че я водят към подсъдимата скамейка. Съдията преглеждаше някакъв лист хартия пред себе си, а главата му подскачаше нагоре-надолу.

Сега. Сега беше моментът Трейси да обясни на някой авторитетен човек цялата истина за случилото се. Тя стисна ръце, за да не треперят.

— Ваша светлост, не беше убийство. Стрелях в него, но стана съвсем случайно. Исках само да го сплаша. Опита се да ме изнасили…

Прокурорът я прекъсна:

— Ваша светлост, не виждам никакъв смисъл да се губи времето на съда. Тази жена е влязла с взлом в дома на мистър Романо, въоръжена с тридесет и два калибров револвер, откраднала е картина от Реноар на стойност половин милион долара, а когато мистър Романо я заловил на местопрестъплението, най- хладнокръвно е стреляла в него и го е повалила на земята.

Трейси почувства как кръвта нахлува в главата й.

— Какви… какви ги говорите?

Това не направи никакво впечатление. Прокурорът каза рязко:

— Разполагаме с оръжието, с което е ранила господин Романо. Върху него са останали отпечатъци от нейните пръсти.

Ранен! Значи Джоузеф Романо е жив! Това означава, че не е убила никого!

— Избягала е с картината, ваша светлост. Вероятно тя вече се намира в ръцете на някой укривател на крадени вещи. Поради тази причина щатът моли Трейси Уитни да бъде осъдена за опит за убийство и въоръжен грабеж, а освобождението й под гаранция да възлиза на половин милион долара.

Съдията се обърна към Трейси, която стоеше като замаяна.

— Представлява ли ви някой?

Тя дори не го чу.

Съдията повиши глас.

— Имате ли адвокат?

— Не. Аз… онова, което каза този човек, не е истина. Аз никога…

— Разполагате ли с пари за адвокат?

В банката имаше влог. И Чарлс беше насреща.

— Аз… не, ваша светлост, аз не разбирам.

— Съдът ще ви назначи адвокат. Ще останете в затвора или ще бъдете освободена под гаранция срещу половин милион долара. Следващият случай!

— Почакайте! Това е грешка! Аз не съм…

Не си спомняше да са я извеждали от съдебната зала. Назначеният от съда адвокат се казваше Пери Поуп. Беше около четиридесетгодишен, с изсечено, интелигентно лице и приятни сини очи. Трейси начаса го хареса.

Той влезе в килията й, седна на леглото и каза:

— Знаете ли, вие предизвикахте истинска сензация. Една жена да извърши всичко това, и то само за двайсет и четири часа от пристигането й в града! — засмя се той. — Обаче имате късмет. Изстрелът не е сериозен. Раната е повърхностна. Романо ще оживее. — Той извади лула. — Имате ли нещо против?

— Не.

Напълни лулата с тютюн, запали я и започна да оглежда Трейси.

— Нямате вид на отчаян криминален тип, госпожице Уитни.

— И не съм. Кълна ви се, че не съм.

— Убедете ме тогава — каза той. — Разкажете ми какво се случи. От самото начало. И без да бързате.

Трейси му разказа. Всичко. Пери Поуп седеше мълчаливо, слушаше нейния разказ и не пророни нито дума, докато тя не свърши. После се облегна на стената на килията, по лицето му се изписа мрачно изражение.

— Какво копеле! — процеди тихо той.

— Нищо не разбирам от онова, което говорят. — В очите на Трейси се четеше объркване. — Каква е тази картина?

— Всъщност е много просто. Джо Романо ви пренесе в изкупителна жертва така, както и майка ви. Влезли сте направо в капана.

— И все пак не разбирам нищо.

— Нека ви обясня тогава. Романо ще постави иск за застраховката от половин милион долара за картината на Реноар, която е скрил някъде, и ще си получи парите После застрахователната агенция ще започне да преследва вас, а не него. Когато нещата позатихнат, той ще продаде картината на някой частен купувач и ще спечели нов половин милион, и то благодарение на вашата самоинициатива. Не се ли досетихте, че признание, получено под дулото на пистолет, няма никаква стойност?

— Допускам… допускам, че е така. Просто си мислех, че ако изтръгна истината от него, тогава някой друг ще се заеме със следствието.

Лулата му беше угаснала. Той отново я запали.

— Как влязохте в неговата къща?

— Позвъних на входната врата и господин Романо ме покани вътре.

— Той обаче твърди друго. От задната страна на къщата има счупен прозорец и той смята, че вие сте се вмъкнали през него. Съобщи на полицията, че ви е хванал, когато сте се измъквали с картината на Реноар, и при опит да ви спре, вие сте стреляли в него и сте избягали.

— Това е лъжа! Аз…

— Да, лъжата е негова и къщата е негова, но пистолетът е ваш. Имате ли представа с кого сте се захванали?

Трейси поклати замислено глава.

— Тогава ще ви разкажа каква е реалната действителност. Този град е хванат много здраво от семейство Орсати. Нищо не може да стане без съгласието на Антъни Орсати. Ако се нуждаете от разрешително за построяване на ограда, за асфалтиране на шосе, ако се интересувате от бизнес с момичета, комар или наркотици, тогава трябва да се оправяте с Орсати. Джо Романо започна кариерата си като негово доверено лице. Сега е водеща фигура в организацията на Орсати. — Той я погледна с удивен поглед. — И вие сте се осмелили да влезете в къщата на Романо и да вдигнете оръжие срещу него!

Трейси седеше мълчаливо, останали без капка сила. Най-сетне успя да запита:

— Вярвате ли в онова, което ви разказах?

Той се усмихна.

— Вие сте ужасно права. Всичко е толкова искрено, че е изключено да не е вярно.

— Можете ли да ми помогнете?

— Ще се опитам — каза бавно той. — Всичко бих дал само и само да можех да ги тикна зад решетките.