Ако утрото настъпи

Постара се да не тича, понеже се страхуваше да не привлече вниманието на околните. Попридърпа жакета си, за да прикрие разкъсаната си блуза. На четвъртата пресечка след къщата Трейси се опита да вземе такси. Преминаха няколко таксита, пълни с щастливи и засмени пътници. Трейси чу от далечината звуците на сирена и миг след това край нея прелетя линейка но посока на дома на Джо Романо. Трябва да се махам оттук. До тротоара, малко пред нея, спря такси, от което слязоха пътници. Трейси се затича към него, уплашена, че ще го изпусне.

— Свободен ли сте?

— Зависи. Къде отивате?

— На летището — едва си поемаше дъх.

— Качвайте се.

По пътя до летището Трейси се замисли за линейката. Ами ако бяха закъснели и Джо Романо вече е мъртъв? Тогава щеше да е убийца. Беше оставила пистолета в къщата с отпечатъците от собствените си пръсти върху него. Можеше да каже на полицията, че Романо се е опитал да я изнасили и че пистолетът е гръмнал случайно, но те въобще нямаше да й повярват. Нали самата тя купи пистолета, който лежеше сега на пода до Джо Романо. Колко ли време измина? Половин час? Час? Трябваше да се измъкне колкото може по-бързо от Ню Орлиънс.

— Харесва ли ви карнавалът? — запита шофьорът.

Трейси преглътна.

— Аз… а, да, да.

Тя извади ръчното си огледалце и пооправи малко външния си вид. Глупаво постъпи, като се опита да изтръгне признание от Джо Романо. Всичко се обърка. Как да кажа сега на Чарлс какво се случи? Знаеше колко ще се шокира, но след като му обяснеше, той положително щеше да разбере. Чарлс щеше да знае как да постъпи.

Когато таксито спря на международното летище в Ню Орлиънс, Трейси се запита: Нима днес сутринта пристигнах на това място? Нима всичко това стана за един ден? — Самоубийството на мама… ужасът от карнавала… пресипналият глас на мъжа: „Застреля ме… кучко такава…“

На влизане в аерогарата на Трейси й се стори, че всички я гледат с укор. Ето какво прави гузната съвест, помисли си тя. Много й се искаше да научи по някакъв начин за състоянието на Джо Романо, но нямаше представа в коя болница е настанен и на кого да се обади. Щеше да се оправи. Двамата с Чарлс ще се върнем за погребението и Джо Романо ще бъде здрав. Опита се да забрави образа на човека, легнал върху белия килим, чиято кръв го багреше в червено. Трябваше да се върне бързо у дома при Чарлс.

Трейси приближи гишето на аерокомпания „Делта“.

— Дайте ми, моля, един билет за следващия полет до Филаделфия. Туристическа класа.

Служителят направи справка на компютъра.

— Полет 304. Имате късмет. Останало ми е само едни място.

— Кога излита самолетът?

— След двадесет минути. Веднага се качвате.

Когато посегна към чантата си, Трейси по-скоро почувства, отколкото видя двамата униформени полицаи, които застанаха от двете й страни.

Единият от тях запита:

— Трейси Уитни?

Сърцето й за миг замря. Глупаво ще е да отричам.

— Да…

— Арестувана сте.

Трейси почувства как стоманените белезници щракнаха около китките й.

Всичко се развиваше като на филм със забавени снимки и с непознати актьори. Трейси виждаше как я водят през аерогарата, завързана за един от полицаите, как минувачите се извръщат с любопитни погледи. Натикаха я отзад в една дежурна черно-бяла полицейска кола със стоманена мрежа, отделяща предната седалка от задната. Полицейската кола потегли бързо от тротоара с мигащи червени светлини и виеща сирена. Тя се сви на задната седалка, искаше й се да се скрие от очите на света. Тя беше убийца. Джо Романо беше мъртъв. Но всичко стана случайно. Щеше да обясни какво стана.

Трябва да й повярват. Трябва.

Полицейският участък, в който откараха Трейси, се намираше в алжирския квартал, на западния бряг на Ню Орлиънс — мрачна, навяваща лоши предчувствия сграда, от която лъхаше пълна безнадеждност. Приемната беше претъпкана от противни на вид хора — проститутки, сводници, апаши и техните жертви. Заведоха Трейси до бюрото на дежурния сержант.

Единият от полицаите, които я заловиха, докладва.

— Това е Уитни, сержант. Заловихме я на аерогарата, откъдето се опитваше да избяга.

— Аз не…

— Свалете белезниците.

Махнаха белезниците. Трейси едва сега успя да проговори:

— Стана случайно. Нямах намерение да го убивам. Опита се да ме изнасили… — Трудно успяваше да прикрие истеричните нотки в гласа си.

Сержантът рязко я запита:

— Ти ли си Трейси Уитни?

— Да. Аз…

— Затворете я!

— Не! Почакайте — помоли се тя. — Трябва да се обадя на някого. Аз… Аз имам право на един телефонен разговор.

— Знаеш реда, а? — измърмори сержантът. — Колко пъти си била вече в дранголника, сладка?

— Нито веднъж. Това е…

— Имаш право на един разговор. Три минути. Кой телефонен номер искаш да набера?

Беше толкова разстроена, че не си спомняше телефонния номер на Чарлс. Не можеше да си спомни Дори кода на Филаделфия. Не беше ли две-пет-едно? Не, не беше така. Цялата трепереше.

— Хайде. Няма да те чакам цяла нощ.

Две-едно-пет. Така е.

— Две-едно-пет-пет-пет-девет-три-нула-едно.

Сержантът на бюрото избра номера и подаде телефонната слушалка на Трейси. Чуваше се как телефонът звъни. Звънът продължаваше. От другата страна обаче не се обаждаше никой. Чарлс трябва да си е вкъщи.

Сержантът се обади:

— Време е — и понечи да й вземе слушалката.

— Моля ви, почакайте! — извика тя.

Изведнъж обаче си спомни, че Чарлс изключва нощем телефона си, за да не го безпокоят. Тя се вслушваше в продължителния звън и разбра, че няма да може да се свърже с него.

— Свърши ли? — запита я сержантът.

— Свърших — отвърна тя с глух глас.

Полицай по риза с къси ръкави отведе Трейси в едно помещение, където я записаха и взеха отпечатъци от пръстите й, после я поведе по някакъв коридор и накрая я заключи сама в килия.

— Утре сутринта ще те разпитат — уведоми я полицаят. После си тръгна и я остави сама.

Всъщност, това не е истина, помисли си Трейси. Всичко е просто един сън. О, божичко, моля те, нека това да не е истина!

Вонящото легло в килията обаче беше истинско, истинска беше и тоалетната чиния без седалка в ъгъла, истински бяха и железните решетки.